Вапцаров отстоява до край принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си.

„Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла „Епопея на забравените”.

Тези думи, записани от Ив. Шишманов, поетът изрича по повод на стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!”.

В „Обесването на Васил Левски” чувството е много по-различно от баладичния апотеоз на смъртта в „Хаджи Димитър”.

В стихотворението „Ний” лирическият герой се изявява не като „аз”, а се слива в „ние”.

Или творбата заявява, че природното в нея е не само пейзаж, че то „говори” за душевното. Във втората строфа състоянието, е определено все още в канона на традицията-мечтата н младия човек за „лек път”.

Ботевата творба утвърждава разбирането, че смъртта е път към свободата. Така поетът преосмисля и възрожденския призив „Свобода или смърт”.............

Изповедната форма на мисълта търси опонент, участник в диалога. Лирическия Аз влиза в дискусия със своето съзнание.

Пространствено лирическият субект е представен между небето и земята, което подсилва неговата самота.......

Мечтата за щастие тревожи, изпълва с безпокойство двамата герои. Те бягат от действителността и търсят покой за душите си сред приказната красота на природата, разцъфтяла за живот и обещаваща щастие.