МОГЪЩЕСТВО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРИ ЦАР ИВАН АСЕ

Убийството на цар Калоян предизвиква сериозни сътресения в българското общество. Срещу цар Борил (1207 – 1218) се оформя силна болярска опозиция, което го принуждава да изгони от страната малолетните синове на Асен I – Иван Асен и Александър. Първоначално те намират убежище при куманите, а след това, най-вероятно, в руското Галичко княжество.

     В началото на Бориловото управление брат му Стрез избягва при сърбите, с чиято помощ успява да откъсне от България голяма част от Македония и се обявява за независим владетел с център на владенията си крепостта Просек. Друг роднина на цар Борил – братовчет му Алексий Слав, се обособява като независим владетел в Родопската област с център крепостта Цепина. Така единството на Българската държава рухва. От тази вътрешна слабост на България през 1208 г. се възползват унгарците, които завземат Белградската и Браничевската област и сърбите, които присвояват Ниш и околностите му.

     През същата година, в опит да продължи външнополитическия курс на Калоян, цар Борил губи Филипопол. През 1213 г. цар Борил преориентира външната си политика, като се помирява с латинците и император Хенрих се омъжва за доведената дъщеря на Борил Мария (вероятно Калоянова дъщеря). Няма сведения на коя страна принадлежи инициативата за мира, но вероятно през същата година по инициатива на Константинопол цар Борил се оженва за една от трите племенници на Хенрих. Така още повече се затвърждава съюза между България и Латинската империя. 

      На базата на тези факти външнополитическата дейност на цар Борил може да се определи като неуспешна. Той проявява характерната за първите Асеневци държавна енергия, но му липсва талант на пълководец и всичките му начинания завършват без успех. България загубва териториите си на юг от Стара планина, както и Белградската и Браничевската област.

     Ярък индикатор на външнополитическите неуспехи и вътрешната нестабилност на страната е разрастването на богомилската ерес. На 11 февруари 1211 г. цар Борил свиква специален църковен събор в Търново, където богомилството е анатемосано, а на видните еретици са наложени наказания.

          На 11 юни 1216 г. изненадващо умира император Хенрих. Тогава Алексий Слав се съюзява с император Теодор Комнин и, лишен от основния си външнополитически съюзник, цар Борил остава сам срещу многобройните си врагове. Тази обстановка е умело използвана от синовете на Асен I – Иван Асен и Александър. През 1217 г., с помощта на руски наемници, двамата братя нахлуват в България. След седеммесечна обсада Търново е превзет, а Борил – заловен и ослепен. Иван Асен се провъзгласява за цар (1218-1241). Втори човек в държавата става неговият брат Александър, който получава титлата “севастократор”.

     Цар Иван Асен II застава начело на Българската държава в една сложна политическа обстановка. В Константинопол управлява императорът на Латинската империя Робер дьо Куртене, под чиято власт е важният град Филипопол. Над северозападните земи на България тегне постоянна опасност от Унгарското кралство, в чийто ръце е Белградската и Браничевската област. След разширението си в Тесалия, Южна Албания и Македония и завземането на земите на Алексий Слав в Родопите, Епирското деспотство на Теодор Комнин се издига в първостепенна военнополитическа сила на Балканския полуостров. По това време във възход е и другият наследник на Византия – Никейската империя.  

     Първият успешен дипломатически акт  на цар Иван Асен II се осъществява през 1219 г. Той се възползва от затрудненото положение на унгарския крал Андрей II, който, след като участва в V кръстоносен поход, се връща от Йерусалим. Срещу безпрепятствено преминаване на унгарските рицари през българските територии крал Андрей II приема съюзни отношения с България, скрепени с брака на дъщеря му Ана-Мария за цар Иван Асен II. Като зестра кралят връща на България Белградската и Браничевската област, поверени, заедно с Видин, под управлението на севастократор Александър. Бракът е осъществен през 1221 г., когато крал Андрей II получава нужното разрешение от папата.

     Така, след като възвръща загубените от цар Борил северозападни български земи, цар Иван Асен II обръща погледа си на юг. През 1223 г. амбициозният епирски владетел Теодор Комнин (1214-1230) превзема Солун, а скоро след това и Одрин, и Димотика, и през 1224 г. се обявавя за “василевс на ромеите”. Цар Иван Асен II използва дипломацията, за да предотврати конфликт със силното Епирско деспотство и през 1225 г. между двете страни е сключен мирен договор, скрепен с брак между дъщерята на българския вледетел Мария и брата на Теодор Комнин – Мануил.

     Военното настъпление на Епир предизвиква тежка криза в Латинската империя. Тя се подсилва от смъртта на император Робер дьо Куртене през 1228 г., който оставя за наследник малолетния си син Балдуин II. Въпросът за състава на регентството на младия император остава открит. Притисната от запад и от изток от враждебното православно обкръжение на Епир и Никея, Латинската империя вижда в лицето на цар Иван Асен II единствената авторитетна личност – владетел на държава, свързана чрез уния с Рим, – която  може да стабилизира положението в Империята и същевремено да стане неин потенциален съюзник, разтрогвайки българо-епирския съюз. Изхождайки от тези позиции рицарските барони решават да оженят малолетния император за дъщерята на цар Иван Асен II Елена, с което българският цар става настойник на Балдуин II.

      Воден от слуховете за съюз между България и Латинската империя, през 1230 г. епирският владетел Теодор Комнин, който не може да допусне цар Иван Асен II да има реална власт в Константинопол, нарушава договора от 1225 г. и нахлува в българските земи. Решителното сражение става на 9 март 1230 г. в местността Клокотница, близо до дн. Хасково. Преди битката, по заповед на царя, договорът с Епир бива набучен на копие и сочен за назидание на нарушилия го епирски деспот. Подробности за самото сражение не са известни, но несъмнено Теодор Комнин търпи голяма поражение. Самият той е пленен и отведен в Търново. По-късно, уличен в заговор против цар Иван Асен II, той е ослепен.

          Българската победа при Клокотница има голямо историческо значение. Тя е не просто успешно сражение, а грандиозна военна победа, която извежда България в позицията на хегемон на Балканите с територия, опираща на три морета. Само след една битка България разширява с около една трета своите територии. Ето защо в българската историография битката при Клокотница се нарича “най-щастливото сражение в цялата българска история”.

     След победата царят осветява търновския храм “Св. 40 мъченици”, в който е открит негов надпис, свидетелстващ за голямото териториално разширение на страната. В своите грамоти цар Иван Асен II започва да се зове “цар на българи и гърци” – акт-свидетелство за нарастналото му самочувствие.

     След битката при Клокотница Латинската империя променя политическото си отношение спрямо цар Иван Асен II. Поради опасения от българско надмощие на Балканите договорът от 1228 г. не получава доверието на част от латинските първенци. Най-силно обаче се противопоставя Папството, което ясно съзнава, че унията от 1204 г. е само формален акт, а българският владетел е потенциален съперник за господство в Константинопол. Така през 1231 г., съгласно спогодбата от Перуджа, за латински съимператор на Балдуин II бива коронясан 80-годишният Йоан дьо Бриен. Уговорен е и годежът на малолетния император с дъщерята на своя съимператор. 

    Разгневен, през 1232 г., българският цар открито скъсва унията с Рим и сваля нейния поддръжник примас Василий. Това е прието болезнено от папа Григорий IХ , който реагира, като настройва унгарците срещу България и през същата година, водени от престолонаследника Бела IV, те нахлуват и превземат Белград и Браничево. Срещу нашествениците е изпратен севастократор Александър, който скоро успява да отблъсне унгарците назад и да възстанови статуквото.

          През 1235 г. цар Иван Асен II сключва съюз с Никея против Латинската империя. Преговорите започват още през 1231 г., когато царят разбира за коронясването на Йоан дьо Бриен за латински император. Тъй или иначе, съюзът бива скрепен с династичен брак между никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис и дъщерята на цар Иван Асен II Елена. По силата на съюзния договор през 1235 г. в Лампсак (Мала Азия), със съгласието на всички източни патриарси, никейският патриарх Герман узаконява възобновяването на Българската патриаршия. За български патриарх е ръкоположен Йоаким I.

       Смъртта на Йоан дьо Бриен на 22 март 1237 г. е повратен момент в политическата ориентация на България. Тя открива възможност за българския владетел да стане регент на малолетния Балдуин II и той скъсва съюза си с никейците, прибирайки дъщеря си Елена в Търново. След това започва преговори за възстановяване на унията с Рим и така, през 1237 г., с латинците е сключен съюз на антиникейска основа.

     Единственото общо военно действие на българи и латинци е обсадата на никейската крепост Чорлу, в Източна Тракия, през есента на 1237 г. По време на обсадата цар Иван Асен II е известен, че жена му, едно от децата му и патриарх Йоаким са починали от епидемична болест в Търново. Според Георги Акрополит цар Иван Асен II схваща това като Божие наказание за нарушения клетвен договор с Никея и се оттегля от Чорлу. За този нов обрат в политиката на цар Иван Асен II може би повлиява и съзнанието, че, дори подпомагайки латинците, той не може да засили влиянието си в Константинопол. Още същата година приятелските отношения с Никея са възобновени, но този път цар Иван Асен II не се ангажира с военна подкрепа на Йоан III Дука Ватаци. В Никея бива върната и жената на Теодор II Ласкарис – Елена.

          Последните години от управлението на цар Иван Асен II преминават общо взето в мир. Към края на 1237 г. той се оженва за дъщерята на бившия епирски владетел Теодор Комнин – Ирина. Тази сватба води до възраждането на Епирската държава, чийто владетел става синът на Теодор Комнин Йоан.          Монахът Алберик дава точната дата на смъртта на цар Иван Асен II – 24 юни 1241 г. Той умира на Еньовден, на 46 или 47-годишна възраст.

          Териториалното разширение, увеличеният брой на населението и мирните граници водят до един истински стопански разцвет на страната. Вътрешните пазари биват свързани с международния търговски обмен чрез посредничеството на дубровнишките търговци и българските пристанища на Черно, Бяло и Адриатическо море.

      Времето на цар Иван Асен II се свързва и с развитието на българското занаятчийство. То е концентрирано основно в градовете. Българите практикуват около 30 вида занаяти.

     Важно проявление на вътрешната дейност на цар Иван Асен II е неговата църковна политика. Даряването на манастири по времето на цар Иван Асен II е съпроводено и от активно църковно строителство.

     С възстановяването на Българското царство се издига и новата му столица Търново. Още първите Асеневци полагат непрестанни грижи за превръщането на града в административен, стопански, духовен и културен център на България, като средоточие на приемствеността между Първото и Второто Българско царство.

     Хълмовете на Царевец и Трапезица са здраво укрепени със стени и кули. На най-високата тераса на Царевец се издига патриаршеската резиденция и катедралната църква “Св. възнесение” с импозантна кула-звънарница. В съседство  е дворцовият комплекс на българските царе, заобиколен от болярски домове и църкви. В отделни квартали живеят занаятчиите и търговците. Трапезица също придобива градски облик, а по съседните хълмове и край извивките на р. Янтра са разположени множество манастири, сред които се откроява царската лавра “Св. 40 мъченици”. Особено почитани са църквата “Св. Димитър”, където е провъзгласено възобновяването на Българското царство, и храмовете, приютили мощи на светци-закрилници на “Богохранимия Търновград”.

     Пренесените в българската столица мощи на св. Иван Рилски, св. Петка Епиватска, наречена Търновска, св. Михаил Войн български, св. Иларион Мъгленски и др. издигат духовния престиж на престолния град в православния свят. Пренасянето на светите мощи в престолния град дава тласък за появата на оригинални литературни описания на тези събития, съхранили спомени и за исторически събития от светски характер. Възникват и нови жития за българските светци, както и за първия търновски патриарх Йоаким I.

     Патриотизъм и гордост от постигнатото при първите Асеневци вървят ръка за ръка с преклонението пред великото време на предците. Своеобразен материален израз на тези идеи представлява вътрешното оформление на църквата “Св. 40 мъченици” – колони с надписи от времето на хановете Крум и Омуртаг съжителстват със стълба, на който цар Иван Асен II разказва за победата си при Клокотница.