България в годините на управлението на Княз Борис

Хан Борис (852-889) се заема с трудната задача да продължи успешно започналите процеси на етническа интеграция между славяни и прабългари и да спечели авторитет на Българската държава. Първоначално българо-немските отношения запазват мирния си характер. През 853 г. обаче настъпва рязък обрат в отношенията между Българската държава и Немското кралство. Според Бертинските летописи хан Борис сключва военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиването на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. В последвалата война между българи и немци хан Борис привлича на своя страна краля на Франция Карл Плешиви, а Немското кралство – Хърватско. Българите претърпяват тежко поражение в хърватските земи, а на северозапад българските територии са подложени на голямо немско нашествие. При тази тежка ситуация българският владетел се принуждава да се откаже от съюза си с Великоморавия и да премине на страната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволява на хан Борис да ги възпре от по-нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав.

          През 855 г. се изострят отношенията на България с Византия. В резултат на успешните военни действия на византийските войски, водени по суша и по море от кесаря Варда, са завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. Със средствата на дипломацията хан Борис успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу Българската държава.  През 856 г. между двете страни е сключен мирен договор и се осъществява размяна на военнопленници.

     В началото на 60-те години на IХ в. настъпва ново прегрупиране на политическите сили в Средна и Източна Европа, в резултат на което се стига до нови коалиции. Укрепването на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засяга сериозно интересите на България и Немското кралство в района. Това води до създаването на нов военен съюз между двете страни през 862 г., който е насочен срещу Великоморавия. През 863 г. Людовиг Немски, подпомогнат от българските войски, започва война с Великоморавското княжество. При създалата се опасна ситуация за Великоморавия нейният владетел княз Ростислав търси сближение с Византия. От Империята той иска проповедници, които да разпросраняват христовото учение на говоримия от народа му славянски език. Това е начин да се отстрани немското политическо и културно влияние, чийто проводник е немското духовенство. Водена от своите интереси, Византия сключва съюз с Великоморавия най-вероятно през същата 862 г. Пристъпвайки към този дипломатически акт Империята се ръководи и от още едно важно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Людовиг Немски или през следващата година – 863-а – хан Борис обещава да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел са достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стреми да установи своето духовно господство над Българската държава.

     Това е и причината след като отблъсква арабите през есента на 863 г. Империята да организира внезапен поход срещу България. С този военен натиск тя цели да откъсне България от съюза с Немското кралство и да приеме християнството от Константинопол. Византийският император знае, че хан Борис няма да успее да организира контрадействия, поради заетостта на войските му във войната срещу Великоморавия и поради различните природни бедствия (суша, продължителни земетресения), стоварили се върху българския народ по това време. С похода от 863 г. византийският император цели не да завладее български територии, въпреки че има такава възможност, а да застави хан Борис да подпише мирен договор, задължаващ го да приеме християнството от Константинопол. Това доказва твърдението, че Византия винаги предпочита “политиката на кръста, пред политиката на меча”. Така през есента на 863 г. България и Византия сключват “дълбок мир”, който води до разтрогване на съюза с немците и обещание покръстването на българите да се извърши от Константинопол. По силата на сключения договор България получава отново областта Загоре.

          Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави е основна цел на външната политика на хан Борис. В официалното въвеждане на християнството в държавата той вижда основния път за нейното постигане. Затова този въпрос намира място в отношенията му с двете водещи християнски сили - Немското кралство и Византия. Тази цел определя гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и впоследствие спрямо Рим и Константинопол. С поемането на задължението да се приобщи към християнството и Константинополската църква Борис, подобно на византийския император, иска да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в неин крепител. Това е и по-дълбокият замисъл на неговата мирна политика с Византия и на поетото задължение.

     След покръстването на българските пратеници в Константинопол, за България заминава мисия от византийски духовници, начело с епископ. Хан Борис със близкото си обкръжение е покръстен пръв и приема името на своя кръстник – византийския император Михаил III (842-867). Борис изоставя ханския титул и го заменя със славянската титла “Княз”. Княжеската титла, макар и неравностойна с ханската, в политическата терминология на раннославянските езици единствено се доближава до идеята за върховната власт. Годината на покръстването на княз Борис не е категорично изяснена. В българската историография се споменава всяка една от годините от 863 до 867 г. Повечето историци приемат, че цяла България се покръства през 864 или 865г.    

Като всяко знаменателно събитие по това време, и кръщението на българите става обект на множество легенди, свързвани с християнския провиденциализъм. Според тях Борис приема християнството под влияние на една картина на Второто пришествие или под въздействието на разказите на покръстената си сестра. Широко разпространена е и легендата за кръщението на 54 000 българи при р. Брегалница, което е извършено от св. Кирил.

          Преходът от езичество към християнство не се оказва лесен. Проповедта на гръцки език не позволява на обикновенното население да вникне в смисъла на християнските тайнства, а старите езически вярвания си остават широко разпространени.Зреещата болярска и народна опозиция срещу християнската религия и срещу  сближаението с Византия прераства в открит бунт срещу покръстването.  Той избухва през пролетта на 866 г. в “десет комитата на държавата”, в които болярите разбунтуват народа срещу княз Борис. Бунтовниците идват въоръжени в Плиска и се събират около двореца на българския княз. Но Борис успява бързо да потуши бунта с помощта на верните си столични боили и на “кръстния знак”. Той назава със смърт само 52-ма от болярите и техните семейства, а на останалия народ “позволил да си отиде невредим” (Бертински летописи).

По силата на сключения мир с Византия първоначално Борис се обръща към константинополския патриарх Фотий  с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Но вместо ясен отговор той получава обширно послание, което е “Ръководство на владетеля”, за това какви качества трябва да притежава като християнски владетел, без да спомене нито дума относно статута на бъдещата българска църква. След този твърде дипломатичен отказ от страна на Константинопол княз Борис в търсене на решение на българския църковен въпрос се обръща към папски Рим.

     На 29 август 866 г. към Рим се отправя българско пратеничество – кавхан Петър и боилите Йоан и Марин. Те връчват на папата 115-те въпроса на българския владетел, отнасящи се до християнизацията на народа – вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и др. Почти едновременно с пратеничеството до Рим Борис изпраща и друго българско пратеничество до Регенсбург, до крал Людовиг Немски с молба да му осигури епископи и свещеници. Но с това пратеничество той като че ли желае да постигне подкрепата на немския крал в преговорите с Рим. Папа Николай I натоварва с изготвянето на отговорите на българските въпроси Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” (106). В България те са донесени от специално римско пратеничество начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски и са връчени на княз Борис на 13 ноември 866 г. Те са едно своеобразно огледало на състоянието на вътрешно-държавния живот в навечерието на покръсването и непосредствено след това. Съдържанието им показва, че във въпросите на Борис до папата доминират три основни теми: за юридическия статут на Българската държава; позицията на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството; как трябва да се отнася спрямо някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство у новопокръстените българи. Заедно с това Борис иска от папата да му бъдат изпратени книги за “християнски закон”, както и проповедници на новата вяра. На основния въпрос, който засяга ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, папа Николай I отговаря, че той трябва да се нарече “ако не патриарх, то поне архиепископ”. Това е голям успех за Борис и за Българската държава.Скоро в България пристига и немското пратеничество, което не се задържа дълго в страната, защото там вече е папското духовенство. То започва повторно покръстване на населението, а византийското духовенство бива прогонено от страната.

     Първият успешен резултат от умелата политика на княз Борис I по българския църковен въпрос е именно решението на VIII Вселенски събор, който заседава в Константинопол през 869-870 г. Самият събор се открива на 5 октомври 869 г. и продължава до 28 февруари 870 г., но решение по българския църковен въпрос се взима на извънредно заседание от 4 март 870 г. На него са въведени и българските пратеници и в присъствието на официалните представители на всички християнски църкви (патриарсите на Константинопол, Ерусалим, Александрия и Антиохия, както и пратеници на римския папа) император Василий I Македонец поставя на разглаждане въпроса за юрисдикцията на българската църква. Съборът постановява България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия. За пръв български архиепископ патриарх Игнатий ръкополага Йосиф. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис, макар и да няма формално признаване на юридическите си права, има възможност да влияе върху избора на българския църковен глава. В това именно се състои и голямата значимост на постигнатото съборно решение от 870 г. Въпреки че не получава пълна независимост на българската църква, Борис постига максималното с оглед на конкретните обстоятелства. На Вселенския събор през 880 г. автономността на българската архиепископия е потвърдена. Резиденцията на архиепископа вероятно е Голямата базилика в Плиска. Отношенията между духовната и светската власт се градят на принципа на “цезаропапизма” – владетелят стои над църквата, която му е подчинена.

     В средата на IХ в. Българската държава все повече изпитва необходимост да се крепи на своето вътрешно единство. То обаче трудно може да се постигне при съществуващия религиозен дуализъм между славяни и прабългари, които се различават значително в своите езически вярвания. А и езичеството като цяло започва да губи своите позиции пред християнството, разширяващо все повече своето пространство в територията на Българската държава и засилващо верския антагонизъм сред нейните поданици. При това нестабилно вътрешно състояние България може лесно да загуби позициите си на важен фактор в европейския политически свят. Княз Борис, който има ясна представа за международните позиции на своята държава по отношение на християнските държави, добре познава ролята на християнството като универсална религия. С въвеждането й като официална религия в страната, той може да постигне сливането на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност, в един народ и да укрепи състоянието й като суверена държава. Очерталите се имуществени, социални и идейни противоречия в българското общество може да се обяснят чрез християнството, което утвърждава божествения произход на всяка земна власт, налага идеята за самодържавието и по този начин укрепва позициите на самия владетел, който се назовава “от бога поставен”.В своята непоколебима религиозна политика българският владетел се ръководи и от тенденциите в международния живот на Европа в средата на IХ в. Тогава почти всички европейски държави са приети в християнството и България като езическа страна, макар и с обширна територия, е застрашена от сериозна и нежелателна изолация. С приемането на християнството Борис възнамерява да утвърди нейното място и роля в системата на европейските държави. С усвояването на християнския морал и просвещение новопокръстеният български народ получава възможност да се приобщи към духовния напредък на тогавашните европейски народи.

     Висшите църковни длъжности в България обаче се заемат от византийци; висшето духовеноство също почти изцяло е ромейско. Богослуженето се води на неразбираемия от широките народни маси гръцки език, на които се чете и Светото писание. Чрез християнизацията Борис се надява да премахне верските и културни различия между прабългари и славяни. Вместо това обаче се очертава опасността от ново разделение на обществото – между народните маси и намиращите се под пряко византийско влияние нейни първенци. Ако тази опасност е избегната, то заслугата за това принадлежи на двамата братя Кирил и Методий, които създават славянската писменост и на на княз Борис, който решава да използва тяхното дело в защита на своя народ.

     В  855 г. Константин-Кирил и Методий създават славянската писменост. През 886 г. в България пристигат изгонените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий. Със сърдечния им прием, ревностното покровителстване на тяхната просветителска дейност и на създаващия се чрез тях български църковен клир, Борис постига върховната цел на своя живот – “българизацията” на Българската църква. Постепенно в България се създават два просветно-книжовни центъра: Деволско-Охридският и Плисковско-Преславският. В периода 886-893 г. Климент Охридски обучава на славянска грамотност повече от 3 500 ученика.

     През 889 г. княз Борис се оттегля в манастир и властта поема първородният му син Владимир-Расате (889-893). Най-същностното измерение на управлението на новия княз е опитът му за езическа реставрация. С цел да съхрани великото си дело, през 893 г. Борис извършва преврат и отстранява Владимир-Расате от престола. През същата година на свикания в Преслав народен събор е решено гръцкият език в богослужението да бъде заменен от славянския (старобългарския), който става и официален държавен език. Климент Охридски е избран за “пръв епископ на български език”, княз става Симеон, а столица- Преслав.

 Християнизацията на България се явява фактор с основно значение за формирането на българската народност.Чрез целокупната си дейност княз Борис-Михаил се очертава като един от най-далновидните държавници в историята на Българската държава. Княз Борис I умира на 2 май 907 г. и е канонизиран от Българската църква.