Борис и Ирина - амбицията да бъдеш друг

Борис и Ирина - амбицията да бъдеш друг

Воля и виталност - Борис и Ирина като трагични характери

Известен е интересът на Д. Димов към нестандартните характери. Неговите централни герои са не просто силни натури - те са необуздани воли, често роби на собствените си страсти и поради това, трагични характери.

Борис и Ирина от "Тютюн" са герои от растиняковски тип. Като личности с високи качества и способностите не желаят да се задоволят с ограничеността на провинциалната еснафска среда като своя съдба, а се стремят към други, бляскави светове, обективирани в представите им в образа на разкоша, лукса и финеса на столицата. У двамата герои волята е вътрешната сила, която им осигурява превземането на света на блясъка и просперитета. Но именно волята се оказва главният им недостатък, енергията на саморазрушението, техният жертвен дар. Така героите получават това, към което се стремят, за да загубят онова, чрез което са го постигнали, и се оказват в последна сметка пленници на самите себе си. Борис придобива "Никотиана" с ума и упоритостта си, Ирина гради светски успех с ума и красотата си - но и двамата губят качествата си, за да се превърнат в подобия на себе си.

Но като че ли в саморазрушението те се изявяват в същинската си мощ. И този парадокс не може да се обясни само със страстността им. Димовите герои са болни от прекалена виталност. И Борис, и Ирина са състезателни натури, те са като спринтьори на пистата към успеха. Животът постоянно им предлага напрежение, подлага на изпитания моралната им устойчивост. А прекалената виталност тогава се оказва за героите преиграване с морала - разпъване на собствените им души. Защото като следствие те се оказват неспособни да успеят, без да се саморазрушат. 

Борис Морев - стремежът като абсолютна свобода

Борис Морев е типичен Димов персонаж - катастрофичен характер, безроден (без традиции и/или отказал се от родова памет), безскрупулен и безотговорен. Неговият образ - демонизиран, с главоломна кариера, впечатляваща с размаха си, със завоюването на икономическа мощ - напомня за булевардни герои от комерсиалната литература. Борис Морев обаче обаче е зряло постижение на творческото въображение на Димитър Димов. Този, несвързан с никакви морални норми, субект като корсар превзема на абордаж "Никотиана" и като корсар нанася своите търговски и финансови удари. Чувстващ се като господар след Бога, отчужден и отчуждаващ се от всичко човешко, неспособен да остане верен и на собствената си любов, впрегнал дори и любовта си в своя бизнес, той стига до самото дъно на моралното падение. Той не е обвързан с нищо - във вражда е с братята си, с баща си, с конкурентите, няма семейство, роден град, продава национални интереси с лекота, както прави с Ирина, на чужденците. Около него е пустиня.

Ако характеристиката на Борис Морев се изчерпва дотук, то като художествен образ той би бил твърде самоцелен, а неговата роля - концептуално нефункционална. В романовата структура този персонаж е носител на идея, фундаментална за цялостната концепция. На тази идея са подчинени желанията и мислите на всички - от младежката страст към екзотиката на Ирина до "класовата борба" за най-висшата несправедливост, водена от комунизма, или войната за жизнено пространство на "арийската раса", водена от нацизма. Става дума за неограничената от нищо амбиция, непризнаваща мяра и граници, отстраняваща всичко ненужно по пътя си. Стремежът към абсолютна свобода и тотална самостоятелност - това е целта на Борис. Тази цел не се мотивира от страстта за пари, за богатство - парите са само материалният израз на неговото безумно желание. Тази амбиция обяснява и безродството, и лишеността от етичен императив, и безотговорността. Аморалният каприз на неговото себеосъществяване (и пак - не самосъзнание) заплашва цялото човешко обкръжение. Борис третира хората като инструменти, експлоатира ги като машини, съобразно своята цел, и когато реши, ги захвърля като непригодни. А своето място той осмисля като херметизирана бронирана капсула, като безлюдна крепост, неуязвима и отвън, и отвътре. Само така неговата напрегната душа би постигнала покой и равновесие.

Всеки етап от пътя на Борис Морев към абсолютна автономност е като нова крачка към бездната на неосъществимото. Борис е образ-концепт, чрез който се представя хипердоминацията на една егоцентрична цел, издигната като свръхценност. Нечовешка е маниакалността на този герой, има много чудовищност в стремежа му към себеднадхвърляне (не себеизвисяване и самоусъвършенстване). Този стремеж е деформиран израз на ницшеанската идея за свръхчовека, за индивида, освободен от предразсъдъци, преизпълнен с воля за власт, "отвъд доброто и злото". Така тази дехуманизираща и дехуманизирана страст регламентира подчинена позиция за останалите форми на другомислие, тя тиранично потъпква проявите от друг тип, несъвпадащи с Моревия егоцентризъм.

Стремежът към абсолютна свобода мобилизира волята на Борис, изостря неговите способности, активизира в една посока неговата жизнедейност. Цялото му същество е пронизано и облъчено от основната му страст, мобилизирано е и въоръжено да води борба за постигането й.

В романовото повествование животът на Борис се реализира като история на самоубийството - прекомерната страст за изява и налагане на себе си (изкривената виталност) се оказва господство и над себе си, унижаване на своя "аз". И крачка след крачка героят се приближава към изтощението и угасването. Борис Морев се изправя пред Нищото - жалък край за неговата извънмерна воля за власт.

Борис Морев е монолитен образ, с релефно изсечен характер, в неговата енергичност има нещо привлекателно - и това е качеството му да рискува. 

Ирина - невъзможността на любовта

Както твърди Кръстьо Куюмджиев, "Тютюн" е романът на Ирина и Борис. Наистина сюжетът разгръща традиционния мотив за влюбените. Любовта между двамата герои се определя като главна тема, водеща линия на повествованието. На практика същинската любовна тема обаче има място само в началото на романа, когато младежките мечти и на двамата не познават нравствени отстъпления и щети. По-нататък творбата говори повече за несъстояването и разпадането на взаимните връзки, за опразването на любовта от същинско съдържание.

Като житейска перспектива съдбите на Борис и Ирина са паралелни, но ценностно дълбоко противопоставени. Ирина е близо до Борис, когато вярва в неговата взаимност и в искреността на чувството му към нея, но се дистанцира при откриването на неговата безумност, на нечовешката му способност да жертва за кариерата и най-съкровеното. Сблъсъкът с жестоката истина относно Борис е в основата за житейските лутания на Ирина. Нейният образ на света се разпада, остава тоталното безверие, разочарование и отчаяние, но не и безсилие. Ценното в живота, самият живот за нея се изпразват от възвишен смисъл. Ирина е персонаж жертва - жертва на обществото и най-вече жертва на собствения си хоризонт на очакване и на неспособността си да приеме за нормална жестоката истина за нравственото безсмислие на любовта. Така този образ се отдалечава от модния книжен "тип фатални жени, "жени с минало", "самки, които бъркат мъжките карти в покера на живота" (Тончо Жечев). С аналитичния си ум Ирина трезво оценява собствените си погрешни деяния, не се предава и търси смисъла на живота.

Драмата на Ирина пронизва структурата на романа с атмосферата на нещо неизживяно и непостигнато. Образът й излъчва особена атмосфера на привлекателност, съчетанието на високи интелектуални и физически качества и търсеща жизненост я представят като изключителна жена, особено в моментите на емоционален прелом в резултат на смъртно ранената й любов. Нейната необикновеност се проявява в изпълнените с актуална събитийност епизоди с немските офицери и индустриалци (особено с фон Гайер), също и с Павел Морев и Динко. Ирина живее интензивно и противоречиво. Тя понякога проявява най-хуманни чувства, способна е на милосърдие и разбиране, откликва с дълбоко вживяване в трудни за другите ситуации. Но често изпада в непреодолима отчужденост и безразличие към хората и техните дела и нужди, с ледено презрение елиминира за себе си смисъла, заради който другите живеят. Резултатът е една бездна от всеобхватна самотност. Тази самота на Ирина е породена от убитата й способност за интимност, за обич, от съзнанието за съпътстващите я фалш и лъжа. Виталността й обаче се оказва и външно притисната - смазана е от извънромановия идеологически постулат, зачеркващ цял исторически период с неговия социален елит и негативно предрешаващ въпроса относно възможността за "ревизия" в духовността, душевността на Ирина. Нейната самотност романистът обвързва с идеологемата за социалнокласовата неспособност тя да проумее и приеме т.нар. ново време, с невъзможността да се интегрира в него, с фаталната и необратима обвързаност с обречения и рухнал свят на миналото.