Войната и безумието на унищожението в повестта “Крадецъ

Войната и безумието на унищожението в повестта “Крадецът на праскови” от Емилиян Станев

Войната присъства по особен начин в художественото повествовани на “Крадецът на праскови”.Развитието на сюжета е представено чрез включването но две световни войни в структурата на творбата - в края на Втората световна война възмажалият вече юноша се завръща в родния град,където събужда спомени от края на Първата световна война.Войните от 1912-1915 г. - Балканската и Междусъюзническата,също участват в композицията на повестта - чрез включването им в ретроспекцията тези войни психологически мотивират началото на личната драма на полковник Михаил и неговата съпруга Елисавета.

Художественият текст на повестта е “рамкиран” от две настойчиво повтарящи се картини - сирените, предупреждават за наближаваща опасност и ужасът,страхът на хората,които са принудени да бягат и да се крият в “двата тунела под града”.Силата на тази своеобразна рамка подчертава противоречието между войната и човешкият морал.Войната,чиято цел е отнемането на човешкия живот (или още по-точно масовото унищожаване на човешки същества),дори водено в името на някакви “по-висши” ценности,противоречи на общочовешкия морал,защото животът е свещен и трябва да се опази.Въздушните нападения,родени от “прогреса” и усъвършенстването на военната тактика за поразяване на противника,дълбоко противоречат на човешката природа и универсалните човешки ценности.
Войната е антихуманна по своята същност. Емилиян Станев не анализира причините,които предизвикват военни конфликти,въпреки че в повестта нееднократно се споменават исторически ориентири,които за българите се означават със словосъчетанието “национална катастрофа”.Авторът не прави политически,икономически,геостатически или социален анализ на войната.В повестта тя е индикатор за проява на изконните човешки ценности.
Войната разрушава универсалната човешка ценностна система.Разрушителният и характер се проявява не само върху материалното,но най-вече върху духовното пространство на човека.Правата на личността са поставени в пряка зависимост от интересите (или по-скоро “псевдоинтересите”) на нацията,държавата иле суверена (царят като символ на властта).
Войната носи смърт,както и да се аргументира насилието по време на война - със заповеди,национални интереси или повеля на държавния дълг.Тя е жестоко изпитание за човешката общност,защото целенасочено отнева човешкия живот.Войната е време на хаос,когато съществуващите морални норми се разрушат.Периодът между двете войни дава възможност на юношата да възмъжее,да осмисли и оцени “глада,хаоса и корупцията на тая безсмислена война”.Тягостно е чувството,предизвикано от повторението на миналото - за разказвача само “траурните начупени кръстове по нашивките” отличават новите нашественици.Тъй като те символизират фашистката свастика,за него се превръщат в знак за човеконенавистната същност на идеологията,запалила най-ужасната и унищожителна война в световната история.Портретното описание на немците,воюващи,за да наложат превъзходството на арийската раса,е смекчено от хуманния поглед към мъките на обикновення човек,облечен в униформа: “сламенорусите и червени коси,синете очи и преуморените изпънати лица”.
В хаоса на войната се раждат мъките,бедността,гладът и болестите.Разрушителната сила на бойните действия усещат дори и хората в тила.Почти всички деца на учителя Андреев - (Лазар,Петко,Сана,Лиза,Мита и Роза),умират по време на войната “от недояжване и туберкулоза”.Изброяването на детските имена внушава ужасяващите последици от войната върху най-невинните и чисти създания - децата.В композицията на повестта съществува един мотив,които предопределя поведението на героите - епидемията като наказание за човешката страст да се унищожава,противоречаща на същноста на индивида.Върлуващият в града коремен тиф вцепенява града “под бледосиньото прашно небе” и той замира.Нарушен е естественият ритъм на човешкия живот - хората престават да се ръкуват и мислят единствено за физическото си оцеляване.Погребалният звън на петте черкви зловещо разсича маранята и сякаш оповестява началото на апокалипсиса.Отчаянието прави незначителен приближаващия край на войната,хората оскотяват и забравят дори глада и свойте близки на фронта.Гладът и мизерията отнемат човешкият облик на пленниците и карат “тия полуживи хора”,”приличащи на полудели от глад маймуни” да пълзят на четири крака,да се бият за гроздето,което Елисавета им дава.
Войната лишава от свобода и в буквалния,и в преносния смисъл на думата,човешките същества.От свобода са лишени не само пленниците,а и събраните в армията мъже.Войната облагодетелства само дребните души,които във времето на хаоса и унищожението имат влас и могат да наложат разбиранията си за ред и сигурност.За полковника дисциплината е “сляпо и безпрекословно подчинение”,което той изисва не само от подчинените си - войници и фелдфебели замръзват от страх,когато го видят да приближава за инспекциа строените части за обучиние.Жестокостта на полковник Михаил и презрението към себеподобните,но нисши според него човешки същества,е родена от “благоговенити пред циризма”.Това чувство преминава и към “негово величество” Фердинанд Първи.Употребата на кавички в официалния апелатив за коронованата особа може да означава само пълното отхвърляне и ненавист на разказвача към монарха,считан за виновник за националните катастрофи.Пълният с пленнице град усилва впечатлението за потъпканите човешки ценности - войната отнема правото на човека да бъде свободен.”Разноцветната пленническа маса”,която е поверена на полковника,се състой от представители на съседни и близки народи - руси,сърби и румънци.Във времето на разрушителния хаос националните конфликти се изоставят,егоизмът ражда презрение към себеподобните.Само отношението към русите е белязано от “особено благоволение и симпатии”,може би поради вродено русофилство у българина и благородство на характера му,а може би и поради исторически сантименти - през1877 (около 40 г. преди описаните събития) търновлий посрещат възторжено отряда на генерал Гурко като освободители от петвековният поробител.
Войната разрушава една от почитаните родови ценности - семейството.Бащите гинат по фронтовете,”обути в налъми,въшливи и окъсани”,а в погледите на майките гори мъката и преумората от всекидневните усилия да се оцелее.Децата растът като “гамени” в условията,които войната създава.В атмосферата на безперспективост и безпомощност хората губят нравствените си ориенти.Войната лишава човека от дом и приятели.Градът е пълен с евакуирани “във всяка къща живееха по две-три семейства” спомня си рязказвачът.Трудът по време на война се превръща в наказание за загубилите поредното сражение по фронтовете и те са превърнати в роби - с презрение полковникът настоява жена му да прекрати “даскалските приказки”; “Войниците ходят боси и се бият гладни,а ти си се загрижила за робите!”.
Повестта “Крадецът на праскови” е антимилитаристична,тя носи посланието за безсмислието на войната,която нанася огромни поражения върху човешката същност,разрушава човешките ценности.Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любовта,която побеждава дори и смъртта.