Една невъзможна любов по време на войната – “Крадецът н

Една невъзможна любов по време на войната – “Крадецът на праскови”

“Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време на се родиш и време на умреш; време не садиш и време да скубеш насаденото; време на убиваш и време на лекуваш ; време за война и време за мир”. Думите на проповедника в “Книга на Еклесиаста” за пореден път ни подсказват, че битийните закони съществуват независимо от човешката воля. Но това не означава, че в определени моменти човекът няма право да избира. Кой е достойният избор, когато светът воюва, а животът върви към своя залез без любов?какво трябва да се направи, когато общността очаква избора на брачн партньор да е подчинен на разума, а не на сърцето? Ненатрапените и облечени в плът отговори на тези въпроси откриване в повестта на емилиян Станев “Крадецът на праскови”.

Противоречията и жестокостта на времето, както и на нещастната съудба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението в повестта. Онова, което покорява в повествованиет, е разказът за една мечтана,съдбовна и невъзможна любов.В тези непосилни времена, когато хората са принудени да мислят единствено за цобственото си оцеляване, а желанията, стремежите и мечтите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад,разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и духовното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, защото носи претегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща любов, която връща вярата в живота и носи смисъл на съществуването.

Действието в повестта се развива по време на Първата световна бойна. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Усещането за обреченост се засилва още повече от напластяването на детските спомени на младия разказвач и настоящето,което се разгръща в старопрестолния град по време на Втората световна война. Войната е въздесъща и безкрайна. Под нейния знак минава животът на две поколения. В такова време се ражда любовта между Елисавета и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.

В неподходящото време внезапно пламва любовта между Елисавета – жената на военния комендант, и сърбина военнопленник- Иво Обретенович. Нито времето, нито обстановката, нито социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно бликналото чувство не се подчинява на бушуващата война, на политически или идеологически ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдещето и увереността, че животът заслужава да бъде изживян пълноценно.

За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но бедно семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите, скучни и еднообразни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро на спазване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на града. Елисавета прави своя първи избор, като се съобразява не със собствените си желания, а с това, което семейството и обещността очакват от нея. Затова животът й с полковника не й носи удовлетворение. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата картина на война. Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила – за любов, щастие и духовна свобода, които не намира в живота. Трагедията й се засилва от факта, че е бездетна, бракът й е по разум, а съпругът и е комендант на града, когото никой не обича. Елисавета е пълна негова противоположност. В детския спомен на младия разказвач тя е “същество от неземния и магическия свят на приказките”, който е контрапункт на действителността. Детската преценка е безупречна. Тя на пръв поглед се основава на външността на Елисавета, но както ства ясно в последствие героинята е изпълнена с доброта, човечност, милосърдие: “Защо да не бъдем малко по-човечни?”.Тези думи за израз на съвършената й нравствена същност, но грубият и съпруг отвръща иронично : “Я остави тия даскалски приказки!”. Този диалог е доказателство за разминаването на световете, към които принадлежат двамата съпрузи. Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета. Той е символ на грубата военщина и носи висчки недъзи на съсловието си. Двамата герои изглеждат като друг вариант на известната двойка – красавицата и завяра, но тук животинското е вложено не само във външността на полковника, а и в душата му. Емилиян Станев майсторски внушава идеята, че подобни личности отвращават със своята студенина н враждебност както към обикновените войници така и към нещастните пленници, които нарича ‘роби’. Именно безчовечността му е една от причините да се роди “невъзможната любов”.

Ето защо запознанството на Елисавета със сръбския военнопленник я порязява така силно. Любовта между двамата влиза във противоречие с обстоятелствата, които й придават особен, съдбовен характер, правят е навъзможна. Иво Обретенович е олицетворение на жертвите на войната. В момента на срещата им обаче животът му е разбит именно поради войната. Умело авторът рисува очарователният му външен вид, въпреки следите от пленничество: “… мургав…хубав…мъж…кърдравите..смолисточерни коси…големи очи…тънки,дълги пръсти на артист”. Той живее унизителното ежедневие на роба, окъсан и гладен, но човешките пориви у него не са угаснали.

Авторът внушава идеята, че Елисавета и Иво са сродни души, духовно близки, което е съдбоносно за тяхната “невъзможна” любов.

Трогателни са моментите на тази любов. Емилиян Станев пресъздава интимните трепети на душите им: тайните романтични срещи, откраднатата нежност, прекрасните им взаимоотношения., пламенния им копнеж един към друг. Особено тънък психолог е творецът, когато разкрива емоционалните промени в душата на влюбената жена. В началото тя е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна, но след срещата с Иво тя засиява от щастие, започва да мечтае, подмладява се, а накрая стига до трагично самоубийство,което разкрива истинската същност на връзката й с пленника. Това не е поредната изневяра на скучаеща съпруга, която след приключването на връзката може да се върне към своя монотонен, но сигурен живот.

През цялото време, описвайки красивата любов между двамата авторът внушава идеята, че тази любов е невъзможна. Причините са сложни: и нациаонални, и психологически. НАциаоналните причини са свързани с жестоката вражда между двата славянски народа – българи и сърби,които войната е тласнала един срещу друг. Психологическите причини са също непреодолими. И правят любовта им невъзможна. От една страна, Елисавета се бои на пристпи строгите морални закони на общността, страхува се от изневяра, т.е. е изпълнена с морални предрасъдаци. Елисавета си присвоява правото да избира втори път, а патриархалната максима е всеизвестна – човек веднъж се ражда, веднъж живее и веднъж умира. Постъпката е повече от дръзка, но героинята е готова да заплати най-високата цена- плаща с живота си.

Много обстоятелства и много хора са против това, което се случва между полковнишата и пленника. Най-засегнат би трябвало да бъде полковникът, но всъщност не откриваме образа му на ревнив съпруг. Може би авторът е предпочел да го лиши и от тази отрицателна,но все пак човешка черта. Подобно поведение бих могли да открием по-скоро при ординареца. Отвращение будят физическите характериските на този лишен от духовност човек : “мижави очи,които напомняха очите на слепец”, “кафяви мустаци,увиснали като царевични бради над тънките ми устни”.Ординарецът има много комплекси като самотник,вдовец,който не е равнодушен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от ‘роба’-съперник. От друга страна, той е вярно куче на стопанина си и като типичен войник, сляпо изпълнява заповедите му. С убийството на Иво Обретенович той разваля прекрасния и хармоничен свят създаден от двамата влюбени. За Елисавета живота без любимия човек няма смисъл и тя решава да го последва в отвъдното – един традиционен мотив,познат и във фолклора и в литературата. Чужд на мелодраматизма и на чужда ефектност Емилиян Станев представя трагичния завършек не в действие, а чрез разказа на ординареца – по-скоро информативно и без емоции.

Всичко в тази история е против любовта-тя е обречена да завърши трагично. Иво и Елисавета са тъжни жертви на нациаоналните и психологическите предрасъдаци, на ужасните нрави на войната и грубата военщина. Повестта “Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната. По този начин Емилиян Станев продължава най-добрите традиции на тази тема след Йордан Йовков и, като хуманист, отрича тази кървава касапница – войната,която прави незъможни любовта, щастието и красотата в живота. Повестта събужда у нас размисли за цената на човешкото щастие, за духовното богатство и за духовната бедност.