Образът на лирическия герой в поезията на Вапцаров

Образът на лирическия герой в поезията на Вапцаров

     Наследила най-добрите традиции на нашата демократична и революционна литература, поезията на Вапцаров бележи качествено нов, по-висок етап в реализма у нас. В основата на тази поезия бележи голямата обич на Вапцаров към хората.

     Мечтата на поета за създаване на високоетични борци се реализира чрез образи които придават голяма емоционална сила на стиховете, защото в тях човека е изобразен с ново отношение към света – като преобразуваща сила на живота. Вапцаров утвърждава човека на бъдещето, който “щурмува небето” в името на човешкото щастие. Поетът разкрива духовното богатство и нравствената красота на героя, чиито основни качества са волята за борба, революционният оптимизъм и високото съзнание за граждански дълг.

     Вапцаров отразява жестокостта на своето време. Той отрича онзи труд който убива красотата в живота. Унизителното положение на работниците претърпява естетическото чувство, ограбва духовното у човека. То ражда и класова ненавист, станала неразделна част от душевността на лирическия герой. Под влияние на възротителните идеи обикновеният човек става борец, израства в герой. Неговата всеотдайност към високите идеали го подготвя за подвиг, силната вяра в бъдещето му помага за духовното израстване. Лирическият герой е убеден в светлото начало на обикновения труженик, в съзряването на самосъзнанието като едно ново “аз”, което започ1ва със спонтанен вик на съпротива и завършва с пълното разгръщане на духовните сили на човека. Вярата в светлото бъдеще, в живота, който “ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Тя дава увереност на малкия парижки гамен във възтържествуването на правдата:

“И после устните синеят,

ала в очите жар гори,

ала очите сякаш пеят

“Liberte cherie!”

     С мечта за бъдния живот се хвърля в боя и испанския работник. Окрилен от широкия небосвод и блесналия въздух, той уверено влиза в двубой със смъртта, политва пръв след сигнала на атаката. Устремът на Фернандес не може да бъде спрян, защото той изразява полета на всички негови другари към свобода и щастие. Борците са огрени в нова светлина, “В очите им горят пламъци на смърт щастлива”. Тяхната физическа гибел се превръща в победа на живота.

Лирическият герой на Вапцаров живее с ясното съзнание за необходимостта от жертви. Той не се колебае при мисълта да отдаде живота си в името на свободата:
”Честно ще умра като

Работник

В боя ни

За хляб и свобода”

     Героят не се отрича от личното си щастие в името на борбата – то се постига чрез цялостно отдаване на общото дело, чрез сливане с него. Тогава и собственият живот добива реалните си очертания – на фона на всенародната битка. Възторжено поетът слял се с лирическия герой възпява само жертвата в служба на благородни цели:

“Но да умреш когато

се отърсва

земята от отровната си

плесен

когато милионите възкръсват

това е песен,

да това е песен!”

     За него смъртта се превръща в част от живота – като едно звено от безкрайната битка. Чрез нея борците се сливат помежду си, за да се превърнат в могъща сила, способна да помете всички прегради в неудържимия устрем напред: “те се сливат в своята смърт, в един човек се сливат”. Същевременно обаче физическата гибел помага и за пълното единение между личности и народ:

“Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото се обичахме!”

     Така човекът се превръща в динамично проявление на големите обществени и исторически конфликти. Съзнанието за приемствеността в борбата дава увереност и спокойствие на революционера, тя осмисля оптимистично неговия край:

“Ще мине твойта кръв ъв мойта

и после в цялата земя”

     Разбрал идеята на борбата, героят смело произнася суровите но справедливи думи:

“Аз паднах. Друг ще ме смени и толкоз...

Какво тук значи някаква си личност!”

     Те правят саможертвата му още по-красива.

     Борецът остава безименен до края на живота си. Прекрасната му скромност и безкористна всеотдайност извисяват неговото дело, отвърждават героичното начало в живота. Огромната духовна сила на бореца е подхранвана от твърдата му вяра,

“че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър”

     Убедеността на лирическият герой е изградена и проверена в боевете.

     Идеалът на Вапцаров за човешка личност е неговия класово осъзнат работник – огняроинтелигент. Човек с преобразена психика, със съвременно светоусещане и сложни драматични преживявания, той е носител на мъдростта на поета, на неговия мироглед. Прозрял същността на революционните процеси, той долавя че:

“светът е миниран

със ново идейно ядро”

     Усетил е неотменимия ход на времето и вътрешните противоречия на буржоазния свят, който го тласкат към гибел. Проницателния поглед към живота подсказва духовното богатство и високо научното разбиране за същността на явленията. В годините на терор и мракобесие вярата е единственото, което може да съхрани човешкото у човека, тя е “една надежда”, докоснала героя “със нещо хубаво и светло”.

     Борецът носи в себе си действена обич към бъдния живот. Оптимистичният поглед към бъдещето и устремеността към близкото съвършенство на човешкия живот е намерил поетичен израз в стиховете:

“Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват в простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.”

    Картината на свободния и радостен труд опиянява революционера. Мотивът за градивната сила на революциата подсказва способността му да мечтае за един по-добър живот. Тези копнежи изразяват чистата душевност на лирическия герой и неговата устременост към бъдните простори.

     В стихотворението “Сън” героят е вдъховен творец на новото. С работата си той подготвя идването на желаното “утре”. В свободния задружен труд на хората лирическият герой долавя и най-хубавите песни на бъдещето за прослава на човека, защото от материална и социална, той е прераснал в истинска нравствена сила:

“Ще пееме всички,

ще пеем когато работим,

по-радостни песни,

които ще славят човека.”

     Лирическият герой има ново отношение към техническия прогрес, той свързва машината с топлата вяра, която го навява. И макар понякога техниката да се противопоставя на човека, той я възпява, защото вижда в нея движението, а то е напредък.

     С това огняроинтелигентът изпреварва своите съвременници, издига се нравствено над тях. С грохота на моторите е свързан неговия оптимизъм и жизнена активност. Новаторската му обич към тях извира от самочувствието му като нов човек и творец, истински гражданин на днешния ден, чиито жаден, изпълнен с вяра поглед е обърнат към бъдещето, когато:

“дръжно,

ще изградим със много пот

един живот

желан и нужен

и то

какъв живот.”

     Вапцаров разкрива красотата на героя в дълбочината на духовните му измерения. Той акцентува на неговата свята обич към родината.

     Искрената и чиста любов на лирическия герой е предадена и в стихотворението “Прощално”. Темата за завръщането на загиналия при любимата прелива в апел към живите да помнят подвига на героите.

     Без да вярва в отвъдния живот, Вапцаров съкровено се осланя на идеята за човешкото присъствие и след смъртта. Това присъствие се осъществява чре наличието на важното и истинско, което преживява превратностите на съдбата и остава като следа на борбата, вярата, саможертвата, обичта и себеотрицанието. Тези човешки следи заживяват след смъртта в духовния свят на живите.