Анализ на "На прощаване" от Христо Ботев

ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ”

(идейно-естетически анализ)

 Поетичният дисонанс на тъгата и мъката, разгърнат от Ботев в песенен мотив на индиви­дуално, лично съпротивление в поемата „Хайдути” - „Тъжно ми й, дядо, жално ми й”, откриваме в един по-ранен първичен вариант, близък до фолклорната тради­ция на песенното оплакване: „Не плачи, майко, не тъжи”.

Тъгата става емоционална среда, минорно художествено пространство, от което ще бликне плачът - художествено средство за изява на индивидуални настроения и чувства, но и творчески меха­низъм за разграничение на човешка емоция, в която за първи път откриваме в латен­тен, неосъзнат вид съпротивлението на примитивно, изконно-чисто, песенно-фолклорно в своята непредубеденост българско съзнание.

Българската национална определеност на поетическите мотиви се носи от опа­зената традиция на древен песенен ри­туал. Но тук, в художествената структура, вече не на фолклорно-песенно, а на поетическо ниво се откриват промене­ните художествени функции на анони­мния фолклорен певец и на обекта на въз­пяваме или оплакване.

Плачът - като универсален фолклорен белег, въплъщаващ тъга и мъка, все още, според ритуалния модел на оплакваческата песен, се носи от майката - друг традиционен фолклорен образ. Но в Ботевата лирика се появява двойната проекция на субективния носител на песен и в песента-плач.

Песен и плач - като два различни худо­жествени обекта - получават своите индивидуални субективни изразители.

Субективното „А3”-ово творческо при­съствие в стихотворението „На проща­ване” има две художествени проекции: пър­во - на традицията, носена от фолклорната анонимност на майчиния плач и втора­та проекция - на новото личностно „АЗ”-ово присъствие на лирическия герой, въплъщаващ отрицанието чрез личен избор: „Не плачи... не тъжи, че станах ази хайдутин...”

Изборът на личностния „АЗ” - нов субективен носител на поетични идеи и пробле­ми - създава конфликтна действена ситу­ация в Ботевата творба. Той отрича безименността на пасивното българско стра­дание, обобщено в присъствието на майката и нейния песенен плач. Тоест изправя се открито срещу консерватизма на тради­цията, бунтува се срещу миналото като ду­ховна история на българското личностно съзнание. Но не забравя да се разграничи чрез клетвата - дошла от миналото на тради­цията, от преживяното унижение:

...но кълни, майко, проклинай...

И в двете действени позиции на Ботевия лирически „АЗ”:

1. Не плачи,майко , не тъжи;…

2. Но кълни , майко , проклинай

има съпротивление и бунт, реално форми­рали се във времето въз основа на идеи и мотиви, взети от художествените прос­транства на песента и плача. Художествена връзка между минало, традиция, фолклор и Ботево лирическо съвремие е поетични­ят образ на майката. Тя пази традицията, но и чрез обектното си присъствие, като субективен носител на опазен и въплътен песенен ритуал, дава възможност на едно ново творческо съзнание да потърси по­етични мотиви за своя духовен лиричен бунт.

В стихотворението „На прощаване”, чрез художественото присъствие на обра­за на майката, традицията едновременно е опазена, но и условно разрушена чрез бун­та и отрицанието на Ботевия лиричен „АЗ”.Тази вътрешна конфликтна раздвоеност в развитието на поетическото действие определя и противопоставените стойнос­ти на категориите „хайдутин” и „бунтовник” - като две степени в същностното израстване на национално и поетично съз­нание. Индивидуалната проява на бунт и съпротивление от страна на Ботевия лирически герой е национално-историческо следствие от осъзнатата колективна - всенародна - обща трагична съдба: „но кълни, майко, проклинай таз турска черна прокуда, дето нас млади пропъди по тази тежка чужбина...”  Отделянето, отчуждаването на инди­вида от общата колективна маса е насил­ствено. Политическа и социална прину­да определят националната изолация на лирическия „АЗ” от традиция, народ и минало. Тази дистанцираност в духа на младото поколение е не само условно-творческа, но и реално-историческа. Градираното повторение на глаголните форми „да ходим, да се скитаме” задъл­бочава не само процеса на насилствено отчуждение, но и психологически мотивира емоционалния дискомфорт в душа­та на лирическия герой, който носи чрез изречената болка усещането за множественост, за колективност в изживяването на обща национална съдба, конкретизирана в определенията: „Немили, кле­ти, недраги! ”

Емоционалният свят на лирическия ге­рой също е белязан с отрицателната стихия на осъзнато личностно „А3”-ово присъствие.От общото, колективно, недетерминирано емоционално състояние на народ­на душевност: „Немили, клети, недраги! - се отделя осъзнатото „А3”-ово присъс­твие на Ботевия лирически герой:

Аз, зная, майко, мил съм ти...

 Очертаната реално-историческа дис­танция между фолклорна традиция и нов лирически субект - Ботевият поетичен „АЗ” - създава необходимите художествени условия за разгръщане на поетичен диалог между поколенията. В стихотворението „На прощаване” ус­ловният диалог между майка и син поставя проблема за героичната смърт- жертвен избор първо на личностите - национални­те изключения - а по-късно, в исторически контекст, висок национален избор за цял народ:

...може млад да загина...

 Развитието на този основен проблем на българската народопсихология откриваме във вътрешната конфликтна противопоставеност между фолклорно и личностно на­ционално съзнание.

Условната проекция в поетичния устрем към героично бъдеще на Ботевия лирически „АЗ” – „Ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава!”- носи традиционните типологич­ни белези на фолклорна образност - „тиха, бяла Дунава!” Устойчивото повторение на постоянни песенни епитети „тих” и „бял” в съзнанието на лирическия герой създава първата героична стилизация в художественото условно изживяване на подвиг, саможертва и смърт.                                                                     

Тези нравствени категории в творческото съзнание на фолклорния певец сега в психологическото пространство на Ботевия АЗ получават наци­онални характеристики чрез личния устрем към подвиг, саможертва и смърт на героя -„хайдутин”, но и „бунтовник”.  Ботевата риторика:

Но кажи какво да правя кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко - преодолява реално-историческата дис­танция между майка и син, но и доказва художествено различната степен в творческото и националното съзнание на традиция и настояще. Общото движение напред към бъдещето, към нов национален избор - Бо­тев предопределя с конфликтното разде­ляне позициите на две поколения българи, въплътили две степени в развитието на на­ционалното съзнание - фолклорно-безименната и индивидуално-личностната. Чрез пе­сенния диалог между майка и син, защита­ващи две различни национални и творчески позиции, е задълбочена жертвената краси­ва трагика на личен героичен избор на наци­онално бъдеще.

Майката - като събирателен фолклорен образ, е „майка юнашка”, а синът - субективен носител на ново творческо и национал­но съзнание - има „сърце... юнашко”.

Две поколения, две художествени предс­тави за национални стойности се срещат в полето на легендата, на юнашкото ми­нало, за да се разделят в съдбовните миго­ве на избор, когато минало и бъдеще се сли­ват в интимното национално обричане на герой и поет: „Прости ме и веч прощавай! ”

Изборът е направен. Националното бъде­ще е избрано: „Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен срещу врагът си безверни.”  Не песенен, а реален героичен бунт сре­щу минало и настояще носи в душата си Ботевият лирически „АЗ”.

Понесъл отрицанието в душата си на ця­ло поколение „немили, клети, недраги”, геро­ят па Ботевата поезия пръв посочва дълбоките родови корени на жертвения избор, пръв осъзнава близката историческа реал­ност на смъртта. Това усещане за ранна лична кончина задълбочава интимността на „А3”-овото психологическо изживяване на националното пространство на героизъм и смърт:

Там аз за мило, за драго, за теб, за баща, за братя -за него ще се заловя...

С характерното показателно местоимение там Ботев чертае отвъдната хипотетична проекция на своята лична съдба и високо поетичната, но трагична жертвеност на своя лирически герой. Действията и по­мислите на поет и герой носят знака на не­известния съдбовен жребий - „пък... каквото сабя покаже...”, обединил лична и нацио­нална съдба в изповедното обръщение „...майко юнашка”. Но над всичко застава честта българска. След избора идва реално­то историческо действие за защита на национални стойности.

Изборът-символ в душата на лирическия герой се съпътства с образа на майката: „Ах, мале - майко юнашка/ Прости ме и веч прощавай!”

Повелителността на глаголните форми „Прости!” и „Прощавай” носи психологическата мотивация на национално-историческо действие, емоционално преживяно след песенната интимна изповед пред „майка юнашка” в нравствените помисли на лирическия „АЗ”.

Крайното историческо решение - „каквото сабя покаже” - и тайният романтичен устрем към героизъм и слава - „и честта, майко юнашка” - определят високата нрав­ствена стойност на личен избор и национал­но действие за „свобода и смърт юнашка”.

Романтичната среща със смъртта в разбуненото въображение на лирическия герой израства в красива легенда за героя, за юнака.

Тази песенна буря на героизъм и слава пър­во зазвучава в дълбините на Ботевия поетически „АЗ”. Песенна легенда за „свобода и смърт” пронизва майчиното сърце и душа­та й заплаква, пропявайки с трагичния писък на „пропелия” - като тъмна прокоба - над селото куршум.

Легендарната духовна извисеност на под­вига е заложена в нарастващата градация на вътрешна тревога. Художествено тя се носи и въплъщава от устойчивата фолклорно-песенна образна система.

Чрез песенното приплакване, носено от модулациите на майчиния глас, Ботев пре­одолява невидимата граница между условен, поетичен и реален човешки свят. Две дейс­твителности - условна и реална - конфликтно пресичат своите пътища в майчиния плач. Сякаш метафоричното движение на този символен фолклорен образ - куршума, размества историческите пластове на ми­нало и бъдеще в душата на българина. И ле­гендата пропява като куршум в съзнанието на майката - вечна приемствена връзка между поколения на юнаци, хайдути и бун­товници.

Като тъмна прокоба се понасят два во­пъла, две песенни стихии в Ботевата твор­ба „На прощаване”. Единият - плачът на майката - вик на ужас и неистова човешка болка, другият - романтичният висок глас на поетичната легенда за юнака, за героя.

В конфликтния психологичен възел между тези два поплака на национална душевност дисонантно е очертано Ботевото поетич­но противостоене: „Не плачи, майко, не тъжи”.

„Куршумът - легенда”, „куршумът - пе­сен” прекъсва тънката нишка на условен художествен живот между мечта и реал­ност. Поезията става адекватна на ранимата тъмна дълбина на човешкия живот. Душата - ранена с болезнено предчувствие за страшна среща със смъртта - заплаква с песента на легендата, за да потопи тъмния майчин плач в надеждата. Тази нечовешка вяра в условността на бъдещето е инс­пирирана и вдъхновена от гордото, мъжествено Ботево „Не плачи!”.

Пътят на лирическия герой в историчес­ките реалности на времето е път на реал­на смърт, очертан от песенните аксесоари на героизъм и слава - пушката и сабята. Но духът:

...но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя

сюрмашко тегло да гледа!

- превърнат в легенда, остава жив в песен­ната памет на поколенията като „бяло ми месо по скали” и „черни ми кърви в земята”. В полето на традиционен контраст „бяло” -„черно” застава символът на жертвена смърт - кръвта, напоила с тъмна болка род­ната земя. В тази трагична тъмна сила на песенната легенда е устойчивата приемс­твеност на традиционна вяра в духа, опа­зен във времето чрез традицията: „то га се сберат момите пред нази, майко, на хоро ти излез, майко, послушай със моите братя невръстни моята песен юнашка...”  Един човешки живот се превръща в песен. Но в песента е легендата за следващия юнак и за новите тъмни кърви, напоили българската земя.Това е едно вечно песенно про­щаване между поколенията, но прощаване с песенна заръка за героичен жертвен оброк пред земя и народ: „и дето срещнат душманин със куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват...”

В Ботевото поетично послание: ела ме, майко, прегърни и в красно чело целуни -... с две думи заветни: свобода и смърт юнашка!” - липсва алтернативата на избора. „Свобо­да” и „смърт” са слети в единна вътрешна проекция на национален избор в съзнанието на лирическия „АЗ”:

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

пътят е страшен, но славен.

Като най-висок жертвен връх в личната съд­ба на поет и герой е този толкова мъчите­лен за майката и така легендарно красив из­бор за България:

аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

 Националното предчувствие за лична смърт и поетично прозрение за висок български избор: „Свобода или смърт!” - носят финалните стихове на Ботевата творба „На прощаване” - поетично послание с пе­сенна заръка и жертвен оброк.