Анализ на „Писмо” - Никола Й. Вапцаров

Анализ на „Писмо” - Никола Й. Вапцаров

Поезията на Н. Вапцаров е емблематично, новаторско явление, озаряващо духовния хоризонт в родната литература през 40-те години на ХХ век. Водещ мотив в стихотворенията му е диалогът на човека със света, драматичният сблъсък, в който се ражда и трагизмът на битието, и желанието за съпротива, и заразяващата виталност в отстояването на ценностите. Стихотворението „Писмо” разгръща понятийно-проблематичния пласт на прекършените надежди, на убитите светли пориви, които се превръщат в страст за промяна, в стремеж към нова, истинска хармония.

Издържаната в характерния за Вапцаров комуникативно-диалогичен стил, творбата поставя в своя смислов и естетически център идеята за човешкото противопоставяне но обкръжаващата враждебна действителност. Светът има зловещи механизми, с които смазва бленуваната хармония, стремежа към светлина, романтичните мечти и идеали. Несбъднатите пориви, неосъществените желания за красота и добротворчество, пречупените съдби раждат омерзението. Ненавист и злоба проникват в душата на разочарования и отвратен лирически субект. Те заплашват да го разрушат морално, да го обезобразят и смачкат. Единствена алтернатива остава активната съпротива, борбата срещу потискащите, враждемни механизми. В тази борба се възвръща смисълът, получава се новото усещане за значимост и мисия, възражда се жизненият импулс на личността, нейната решителност да продължи, да се стреми към щастието и хармонията.

Темата за обезверението, за духовната сломеност, за деструктивните пипала на озлоблението е традиционна за лирическото съзнание у нас. Терзан от неразрешими дилеми, лирическият субект потъва в мътния вихър на непримиримата омраза, престава да се възторгва от позитивното, светлото, перспективното. Враждебният свят сразява неговата романтична емоционалност, убива мечтите и идеалите му. Проникновена интерпретация на мотива за всемогъщата злоба откриваме в Ботевото стихотворение „До моето първо либе”. Там лирическият „Аз” не може да изпита нежните, омайващо-просветлени трепети на любовта, защото духовният му свят е обременен от безсилна ярост срещу съществуващия тиранически модел:

там де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито.

Много сходна, натрапчиво синхронна е мисловно-логическата парадигма в разглеждания Вапцаров текст. И тук началната романтична мечта се е оказала наивна илюзия, смазана от безпощадния агресивен напор на жестоката реалност. Централен е въпросът какво става с човека, чиито надежди са унищожени, духовните му полети-пречупени, мостовете, свързващи го с щастието-разрушени. Петът Вапцаров намира ефектен и оригинален начин да разкрие кризата на съзнанието, емоционалната бездна на сломения в своите пориви човек.

И после… после

някаква омраза

се впиваше дълбоко в сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата.

Мъчителният разсъдъчно-емоционален процес на осъзнатата драма е предаден чрез синтактична пауза, изразяваща болезнено замлъкване, рязко „превключване”, срив и преориентация. Между употребите на повтарящото се наречие за време „после” се заключва цяла една пропаст от сподавени вопли, от изстрадани мигове и мъчителни открития. Омерзението към света завладява душата на лирическия субект. Въведена с неопределителното местоимение „някяква” омразата всъщност изпълнява със своята властност, тоталност и сила. Поетът търси сравнение, чрез което да предаде унищожителната „разкапваща” същност на това чувство. Първата аналогия е с гангрената – ужасна рана, коята разяжда поразената част от тялото и ако не се отстрани, унищожава човешкия организъм физически. Веднага след това му хрумва още по – силно, ярко и недвусмислено сравнение. Злобата е представена като проказа, несравнима в своите ужасяващи въздействия болест, придобила в езика и допълнителна преносна семантика – от прокажените странят всички, те са обречени на изолация и ужасни мъки. Най – интересно е, че поетът е оставил и двата варианта. Така се получава оригинална реторична фигура – епанортоза (възвръщане към казаното с цел засилване). Читателят трябва да усети, да се потопи в смисъла на една поетика, натрапчиво и диалогично търсеща своя най – адекватен изказ.

След показателната експресивна аналогия творецът задълбочава тематичния обхват на разяждащата агресия и омраза. Анафоричното повторение на „тя”, очевидната градация в изброяването на абстрактно – метафорични действия създават един специфичен, увличащ и ангажиращ емоционално ритъм, в чиято поетическа форма екстраполира дълбокото идейно съдържание на творбата. Злобата руши, тя не оставя нито минута отмора и успокоение. Прониква безкомпромисно в сетивата, в психофизичния код, в устоите на личността. Да се пребориш с нея, да я игнорираш, изглежда невъзможно. Обвила самата структура и съдържание на човешката екзистенция, ожесточеността става водещ фактор в светогледа на личността. Цялата Вапцарова поезия и особено цикълът „Песни за човека” представляват едно настойчиво послание, едно „отвоюване” на човека. Централен е мотивът за неговото нравствено спасение, за духовното му възраждане чрез новата вяра, чрез силите на доброто и прогреса, които ще дадат ценностен порядък на разпадналите се смислови пространства. Описана така детайлно и проникновено, тази „свръхдоза” омраза може да убие, да девалвира личността, да я съкруши напълно и да разкапе възможните й връзки с нормалността. Точно тук силно и спонтанно прозвучава новата тема. Омразата е отрова, а нейна противоотрова е борбата за идеали, усещането за жизнена кауза, разбирането, че само в съпротива и отстояване ще се роди автентичната проекция на мечтаното бъдеще:

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

В бунт, в осъзнато стълкновение се възстановяват разпадналите се връзки между човека и света. Наслоената агресия може да се освободи само ако се преобразува в борчески и справедлив креативен порив към промяна. Така човекът, обхванат от непредвидимата, хаотична стихия на разрухата, се възражда за нещо грандиозно, смислено и позитивно.

В разгърнатия, изтъкан от хуманитарните възможности на посланието диалогичен стил на стихотворението „Писмо” се обхваща цялата сложна система на отношенията човек – свят. Личността търси своето място, изпада в дълбока покруса от несбъднатите романтично – красиви блянове и когато безсилната ярост заплашва да задуши светлината, се появява новата, голяма мисия на борещия се за своето щастие и идентичност субект.