Човекът и суровото настояще в поезията на Вапцаров

Човекът и суровото настояще в поезията на Вапцаров

„Човекът и суровото настояще в поезията на Вапцаров”

(„Завод”, „Спомен”, „Епоха”, „Песен за човека”, „Писмо”)

В българската литература има много бележити творци и един от тях е Никола Вапцаров. Неговото творчество, изтъкано от множество различни съдби, играе значителна роля в българското културно наследство. Творческата насоченост на този българин е пределно слята и обвързана с човека, с действителността, в която живее, с времето и неговите особености. В една епоха на прогрес и развитие поетът описва жестоката действителност и суровите условия за живот на съществуващата по неговото време работническа класа.

В своя пълнокръвен и същевременно труден и пълен с предизвикателства живот ,поетът се движи между битие и бит ,между романтичната си нагласа и суровата реалност ,между любовта си към човека и омраза ,изпълваща сивото му ежедневие.

Човекът е в конфликт с действителността поради несъответствието между реалност и духовни въжделения. Именно затова в едно от най – известните си стихотворения – „Завод”, авторът нанася едва бледите щрихи върху картината, изобразяваща делничното ежедневие на бедните и трудещи се хора.

Условно стихотворението може да се раздели на две части. В първата - животът е персонифициран с „настръхнало псе”, от което човекът е принуден да отвоюва всекидневно по едно „парченце хляб”. Авторът използва много реални, натуралистични и груби изрази при описанието на съвременния нему живот:

…животът - тежък, скучен. -

Живот без маска и без грим -

озъбено, свирепо куче.

Основна тема в цялото творчество на Вапцаров се явява битката на човека с живота, битка, която не заглъхва и изчезва, битка, която се води от много поколения – вечната борба за оцеляване.

Втората част на произведението, изградена на принципа на антитезата, ярко контрастира на завода, наречен „затвор”, рисувайки красив пролетен пейзаж.

А недалече пролетния вятър

люлее ниви, слънцето блести…

Дърветата опират

във небето,

а сенките -

в заводските стени.

Този затвор, „притиснал с мъка толкоз хора” отнема въздуха и простора на трудещият се човек. В ежедневната борба за оцеляване той се принуждава да се дистанцира от красотата и да се откаже от нежността, от конпежа:

Една ръка изхвърли на боклука

идилиите с синьото небе.

В повечето случаи, Вапцаровият лирически герой, стремейки се да оцелее, все повече оскотява и се отдалечава от човешката си същност. Същност отличаваща го от останалите същества и, изкарваща на преден план драмата, превърнала се в неизменим спътник в живота му, който е изпълнен с многобройни препятствия, страдания, лишения и глад.

Характерното за Вапцаровата поезия противопоставяне намира израз и в стихотворението „Спомен”, проясняващо още повече в съзнанието на читателя картината на работническата среда. Картина, вълнуваща сърцата със съдбата на един „огняр”, картина, разкриваща суровия живот, който погубва човешките души.

Аз чувствах

как тези зеници се молят,

как страдат,

как тягостно страдат!

Те искаха толкова малка пощада -

до пролет,

до другата пролет…

В суровия живот на настоящето „слънцето не може да изгрее”, нито пролетта да съживи с „теменужения си дъх” битието на обречения човек. Поетът разкрива, че „тук и сега” властват мракът, лъжата, затворените и ограничени пространства, както и смъртта. Трудът не носи удовлетворение и надежда, а дълбока печал и омерзение. Безизходното „днес” се явява монотонно ежедневие при Вапцаров.

Основно изразно средство и в произведението „Епоха” е антитезата. Противопоставят се „бетонни комини” на „призрачен глад”, летенето на човека („от волната птица по-бързо”) на вързаните му криле, мрака на светлината. В тази епоха, променяща човешката личност ,усилваща копнежа за свобода и справедливост, в тази епоха на „дива жестокост”, на противоречиви войни, главен герой се явява Животът. Настоящето е безмилостно, угнетяващо и задушаващо „с отровната плесен на своята стара ръжда.” Животът е представен в ролята на „изпечен развратник”, циничен и безчувствен към глада и безцелната смърт, опитващ се да обуздае „нашата бликаща младост, която раздрусва светът”. Поетът разкрива, че усилията му са напразни, защото човекът влиза в новото време с желание да се преобрази, тъй като „тази стоманна епоха”, която макар и жестока, кипяща от енергията на милионите, стои „пред прага на новия свят”.

Стремейки се да разкрие кристален образ на работникът и суровата действителност в поезията си, Вапцаров показва движението на човешкия характер, израстването на личността в стихотворението „Песен за човека”. Творбата предава основното си звучене посредством своята диалогична композиция.

Тук в обикновената човешка драма героя убива баща си, защото се нуждае от пари. В изолираното пространство на затвора той има възможност да преосмисли стореното, достигайки до извода:

Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

Поетът въвежда мотива за съдбата на човека, водейки ни към представата за човешката смърт. Композицията на стиховете не само поставя акцента върху всяка дума ,за да зазвучи тя със своята пълнота и внушителност, но се явява и своеобразен творчески изказ. По този начин Вапцаров проследява стремителната градация на личността

“Светът е във тебе и мен

и в тази тълпа,

която наричат безлична.

Но аз я обичам,

защото тя крачи нагоре,

кьм новия ден,

защото се бори!”

Следвайки естествения ход на събитията, в стихотворението „Писмо” на преден план излиза коренната промяна на личността. Тя преминава от наивната романтика и илюзиите през сблъсъка с действителността и омразата към несправедливия свят до прозренията за истината и борбата.

Тази творба се явява една съкровена изповед за гибелта на копнежите, за изтляването на импулсите за живот, но и за възкръсването на човека и новото раждане на света, когато я има Вярата.

Първата част на произведението разкрива умъртвяването на човешката същност и трагичния сблъсък с действителността. Лирическият аз изразява спомена от миналото по начин наподобяващ изповед към приятеля. Началото на творбата откроява романтиката на света, чрез младежките черти:

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,…

Тези образи не са само географски понятия, а красиви човешки метафори на изначалния копнеж по далечното, екзотичното, примамливото. Както и в разгледаните по-горе стихотворения, така и тук Животът приклещва човека в гибелна схватка, отнемайки му мечтите, романтиката и „вярата в доброто”. Отново играейки ролята на затвор, в който човешкият дух агонизира, той е оприличен на „клетка”, от която трудно може да се излезе.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.

В цялото произведение е внушено обезличаването на човека, мрачната безперспективност пред него, а това ескалира в омраза, която изсушава сърцето. Кулминацията в това нравствено деформиране на човешката личност е прозрението, че сетивата са закърнели. Светът е все така хубав и примамлив, но човекът е ослепял за красотата му. Животът отнема на победения възможността да се радва, да съзерцава, да усеща и да живее.

Във всички свои стихотворения Никола Вапцаров успява да пресъздаде работническия „ужас” и мизерия, станали причина за оскотяването на хората и отчуждението им от мечтите и красотата. „Ужас” погубил много човешки души и изсмукал жизнеността им. „Ужас”, който благодарение на неговите творби се загнезди дълбоко в нашите души.