АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ 1876 Г.

Саморазпускането на БРК през октомври 1875 г. подтиква по-революционно настроените емигрантски дейци да пристъпят към формиране на нова политическа организация. В началото на месец ноември в Гюргево се събират около 15-17 души, които са убедени, че задълбочаващата се Източна криза и продължаващото въстание в Босна и Херцеговина предоставят изключително благоприятни възможности за организиране на всеобщо въстание в българските земи. В историята на нашето националноосвободително движение този нов комитет остава известен под името Гюргевски революционен комитет (ГРК). Приема се, че заседанията на ГРК започват около 11-12 ноември и продължават до към Коледа. Централна роля в новия комитет играе Стефан Стамболов, а Стоян Заимов изпълнява функциите на негов секретар. Сред останалите участници изпъкват Георги Бенковски, Никола Обретенов, Георги Обретенов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев, Никола Славков, Димитър Горов. Членовете на новосъздадения революционен комитет са единодушни, че през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание в Българско. Затова вниманието на ГРК се насочва към изработването на детайлизиран план за подготовка на бъдещото въстание. Отчитайки опита от неуспешното Старозакорско въстание, гюргевските дейци решават да разделят територията на страната на революционни окръзи, в които да се премине към възстановяване на старата комитетска мрежа на В. Левски. Повечето изследователи приемат, че окръзите са четири: Първи – Търновски (централна Северна България, Габрово и Севлиево), Втори – Сливненски (Сливен, Ямбол, Котел), Трети – Врачански (Северозападна България, Софийско, Македония) и Четвърти – Пловдивски (Пловдив, Панагюрище и околностите). Според някои нови изследвания ГРК замисля и създаването и на Пети – Софийски окръг, включващ Софийската област и Македония, който да облекчи работата на Врачанския.

     За главен апостол на Търновския окръг е избран Стефан Стамболов, а негови помощници стават Христо Караминков (Бунито) и Георги Измирлиев (Македончето). Във Втори Сливненски окръг главен апостол е Иларион Драгостинов, а негови помощници  са Георги Обретенов и Стоил войвода. Ръководството на Врачанския окръг се състои от главния апостол Стоян Заимов и помощниците му Георги Апостолов и Иваница Данчев. Начело на Пловдивския окръг застава Панайот Волов, с помощник Георги Бенковски, а за Софийския окръг (или Софийската област и Македония от Врачанския окръг) трябва да отговарят Никола Обретенов и Никола Славков. Последните двама обаче не успяват да достигнат до предназначения им район, тъй като Никола Славков е заловен от турските власти почти веднага след престигането си, а Никола Обретенов, над който също надвисва опасност от арестуване, се задържа известно време във Врачанско, но много скоро се принуждава да се върне във Влашко.

     Според плановете на ГРК предстоящото въстание трябва да обхване предимно планинските райони – Стара планина, Средна гора, Пирин, Западните Родопи, Странджа, като в освободените селища се предвижда създаването на временно гражданско управление. Главните проходи трябвало да бъдат добре укрепени, за да не се допусне преминаване на турските войски през тях. Предвижда се изграждането на 24 опорни пункта, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население. В плана на въстанието заляга и идеята за организиране на диверсионни акции по ж. п. линиите Одрин-Белово и Русе-Варна и прекъсване на телеграфните връзки. Едновременно с това трябвало да се подпалят Одрин, Пловдив, Пазарджик, София, Търново, Русе и др. селища. Всички тези действия имат за цел да предизвикат паника сред мюсюлманското население и да парализират местната турска власт.

          Замисленото от ГРК въстание трябва да избухне през пролетта на 1876 г., но точна дата не се фиксира, поради евентуалните извънредни обстоятелства в хода на подготовката. Затова събралите се в Гюргево апостоли посочват три възможни дати – 18 април, 1 май или 11 май 1876 г. Всеки окръг трябва да прецени към коя от трите дати ще има готовност за обявяване на въстанието, след което ръководителите на окръзите да координират помежду си общата дата за начало на въстанието.

     Измежду апостолите на Първи окръг най-рано започва своята дейност Георги Измирлиев. Малко след него в Търново пристигат Христо Караминков и Стефан Стамболов, който преминава в България едва през месец февруари 1876 г., тъй като непосредствено след като заседанията на комитета в Гюргево завършват, той отива в Букурещ, за да се срещне с намиращите се там емигрантски дейци. Първоначално ръководителите на търновския окръг насочват вниманието си към възстановяване на комитетската мрежа от времето на Левски, а впоследствие и към нейното разширяване. Започва и събирането на пари за закупуване на оръжие. В отделни селища се извършват тайни военни упражнения на мъжкото население, изграждат се бази с хранителни продукти и боеприпаси. Територията на Първи окръг е разделена на райони, като за всеки район са назначени опитни във военно отношение лица. За да се избегнат ненужните рискове, центърът на окръга е преместен от Търново в Горна Оряховица. Най-добре подготовката на въстанието се осъществява в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско.    

Сериозни затруднения в подготовката на предстоящото въстание възникват  във Втори окръг. Първоначално в Сливен пристига Георги Икономов, който сформира окръжен комитет и пристъпва към възстановяване на местната комитетска структура. Стоил войвода пък изгражда четническа база в Балкана. През март 1876 г. в Сливен пристигат и Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. Посъживяват се и комитетите в Карнобат, Ямбол, Котел. Това дави видим тласък в подготовката на въстанието, но скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникват сериозни разногласия относно тактиката на бъдещите бойни действия, тъй като Стоил войвода защитава четническата тактика, а Иларион настоява за масово въстание. Тези спорове се отразяват неблагоприятно на върху цялостната подготовка на въстанието в Сливенския окръг.

     В Трети Врачански окръг подготовката започва още през есента на 1875 г., когато непосредствено след неуспеха на Старозагорското въстание, Стоян Заимов и Иваница Данчев предприемат разузнавателна обиколка из Врачанско. Тогава е възстановен революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол на окръг, Стоян Заимов посещава и Оряхово, Лом, Берковица, Бяла Слатина. Революционната пропаганда обхваща и др. селища. Започва набирането на средства за закупуване на оръжие (без особен успех), установена е и постоянна връзка с емиграцията във Влашко. Като цяло обаче, наплашеното от турските репресии население в Трети окръг не се включва достатъчно активно в подготовката на предстоящия бунт.

     В Софийската област и в Македония (Пети революционен окръг или част от Трети) фактическа подготовка за въстание не се провежда, тъй като Никола Славков е арестуван веднага след пристигането си, а Никола Обретенов скоро след това (поради опасност от арестуване) емигрира във Влашко. 

     Най-резултатна се оказва предварителната работа на апостолите в Четвърти Пловдивски окръг. Панайот Волов и Георги Бенковски пристигат в определения им окръг още през месец януари 1876 г. и веднага пристъпват към практическо осъществяване на замислите на ГРК. Постепенно като помощник-апостоли са привлечени Захари Стоянов (1850-1889), Тодор Каблешков (1876-1876) и пристигналия от Сливен Георги Икономов. В хода на подготовката като неофициален главен ръководител се налага Георги Бенковски (ок.1842-1876), който проявява изключителни агитаторски и организаторски способности. Поради наличието на твърде много турска полиция в Пловдив, апостолите преценяват за удачно да изместят ръководния център на окръга в Панагюрище.

     Самата подготовка на въстанието в Четвърти окръг е ярко отразена в “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Мъжкото население е организирано в бойни отряди, местни майстори започват изработването на топове от черешови дънери и саби, леят се куршуми и се подготвя барут. Започва и контрабандно търсене на оръжие (Г. Бенковски “искал 5 хиляди пушки”). Подготвят се укрепени лагери в планинските местности и складове с хранителни запаси и боеприпаси. Изготвени са въстанически униформи и знамена. Създава се тайна поща и въстаническа полиция. Революционната прапаганда обхваща всички социални слоеве и в навечерието на въстанието населението на целия окръг е готово масово да се включи в борбата за отхвърляне на турското владичество. Особена заслуга за видимото политическо активизиране на българското население в Четвърти окръг имат Панайот Волов, Георги Бенковски и техните помощници, които много умело използват различни пропагандни прийоми, като съзнателно разпространяваните слухове, че Сърбия и Черна гора чакат само българите да вдигнат въстание, за да обяват война на Турция, или пък широко популяризираното тълкуване на буквеното изписване на годината 1876-а, което означавало “Туркия ке падне” и т.н. Разпространява се и слухът, че така или иначе през пролетта на 1876 г. турците ще извършат масови кланета над българите.

     На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите на Четвърти окръг свикват събрание, в което участват пратениците на 55 “частни” комитети от територията на окръга. Събранието има за цел да се обсъдят най-важните въпроси относно ръководството и тактиката на предстоящото въстание. След бурни разисквания събранието предоставя на апостолите широки пълномощия сами да обявят въстанието и да назначават войводите. За център на въстанието в окръга е утвърдено Панагюрище, а по настояване от страна на Панайот Волов Г. Бенковски е обявен за главен апостол. Специално внимание е отделено и на отношението към мюсюлманското население. Всички участници в събранието полагат и тържествена въстаническа клетва.

     След като събранието в Оборище завършва, апостолите на Четвърти окръг се отправят към Панагюрище, за да уточнят окончателно и последните детайли от своя план. Най-важното решение, което те вземат там, е въстанието да се обяви на 1 май 1876 г. При извънредни обстоятелства то може да започне и по-рано.

          Междувременно един от присъствалите на събранието в Оборище – Ненко Терзийски от с. Балдево, Пазарджишко, уведомява турските власти в Пазарджик и Пловдив за готвения бунт. Пловдивският управител веднага изпраща доклад до правителството и нарежда да бъдет арестувани главните апостоли в Копривщица и Панагюрище.

     На 19 април в Копривщица пристигат заптиета на чело с Неджиб ага с задача да арестуват Тодор Каблешков и по-активните местни дейци. Предупреден за надвисналата опасност, ревоюционният комитет в копривщица провежда спешно заседание и решава да действа. На следващия ден – 20 април, църковните камбани забиват тържествено, а най-верните комитетски съзаклятници, облечени в униформите си, нападат конака. След кратка престрелка конакът е превзет и докато Неджиб ага търси спасение към Клисура, българското население вече ликува.

     Веднага след освобождението на Копривщица Каблешков изготва писмо до Панагюрище, с което уведомява ръководството на Четвърти окръг за преждевременното обявяване на въстанието. Това писмо остава известно в историята под името “Кърваво писмо”, тъй като върху него е нарисуван с кръв християнският кръст. Подобни съобщения са изпратени и до апостолите на останалите окръзи.

     Още същия ден “Кървавото писмо” е получено в Панагюрище и без никакво колебание Бенковски и Волов решават да последват примера на Копривщица.     Събитията от 20 април бързо намират последователи и в селата Мечка, Стрелча, Поибрене, Мухово, Петрич. През следващите дни въстанието обхваща почти цялото Средногорие, района на Пещера, Брацигово, Батак, Перущица. Създаденият от Бенковски конен отряд (“Хвърковатата чета”) напада гара Белово, разрушава ж. п. станицията и прекъсва линията и телеграфа. На 22 април в Панатюрище е организирано и тържествено освещаване на “главното знаме” на Четвърти окръг, което е извезано от учителката Райна Попгеоргиева.

     Масовото надигане на българското население в Копривщенско и Панагюрско отначало стресва турските власти, но скоро всички правоверни са призовани на свещена война срещу българите. Башибозук и редовна войска плъзват към въстаналите селища. Първа пада Стрелча. След тежки сражения, на 26 април, ордите на Тосун бей завладяват и Клисура. Конна чета начело с Панайот Волов се опитва да помогне на беззащитното население, но градът вече е ограбен и напълно опожарен. Същия ден започват отбранителните боеве и за Панагюрище, което е завладяно и разорено на 30 април. Сходна е съдбата на всички надигнали се средногорски селища. Единствено Копривщица успява да избегне разорението срещу голям откуп.

     Оцелелите от Панагюрище и Копривщица въстаници, между които са Панайот Волов, Тодор Каблешков, Георги Икономов и Павел Бобеков, сформират малка чета, с която се опитват да се прехвърлят в Търновско. По пътя обаче четата е разбита, Волов и Икономов загиват във водите на р. Янтра. Тодор Каблешков попада в ръцете на врага и по-късно се самоубива.

     Докато башибозукът започва да вилнее из средногорските села, бунтът обхваща и Родопската област. На 21 април въстанието е обявено в Брацигово. Ден по-късно то избухва в Батак, а на 23 април “Кървавото писмо” е получено и в Перущица. Околните села също се надигат. През следващит дни обаче редовна войска и големи отряди от башибозук обграждат родопските селища и с изключителна жестокост смазват въстанието. Повече от седмица продължава отбаната на Перущица, Брацигово и Батак. На 5 май Батак се превръща в купчина развалини, а потърсилите спасение в черквата “Св. Неделя” жени и деца са безпощадно изклани от армията на Ахмед ага Барутанлията. Загиват над 3 хиляди мъже, жени и деца, а по-късно английският кореспондент Дж. Макгахен обрисува града с думите “Навред ужаси, ужаси и само ужаси”. На 7 май пада и Брацигово, като ръководителят на местните въстаници Васил Петлешков е заловен и подложен на нечовешки изтезания.

     Паметна саможертва и съпротива проявяват и защитниците на Перущица. Притиснати от редовната турска армия, въстанниците се опитват да бранят всяка къща и улица. Когато всичко е вече изгубено, последните защитници на Перущица се събират в училището, църквата и околните две къщи, където се сражават до последната възможност. За да не попаднат в ръцете на врага, Кочо Чистеменски и Спас Гинев убиват семействата си, а след това слагат край и на своя живот. Техният пример последват и Иван Тилев, Георги Мишев и др. На 1 май 1976 г. въстанието е окончателно потушено.

     По същото това време Хвърковатата чета на Бенковски се насочва към Златишко, но след като разбира, че въстанието в цялото Средногорие е вече потушено, четниците се разпръсват. Бенковски, с група предани съмишленици, тръгва на север. На 12 май обаче, попадайки на засада в местността Костина, Тетевенско, Георги Бенковски е убит. Известието за започналия преждевременно в Копривщица бунт изненадва комитетските дейци в останалите революционни окръзи, поради което въстанието в тях така и не получава широк размах. След получаване на “Кървавото писмо” апостолите в Търновски окръг решават да обявят въстаниетона 28 април, но ден преди това в Горна Оряховица са заловени Иван Семерджиев, Георги Измирлиев и др. местни дейци. Властите извършват арести и в Търново, Севлиево, Троян. Все пак въстанието на територията на Първи окръг е вдигнато, като най-напред то обхваща района на Бяла черква, Михалци и Мусина. Под ръководството на поп Харитон тук се сформира чета от около 200 души, която на път за Габровския Балкан преминава през Дряновския манастир. Редовна турска армия обгражда манастира и в продължение на 9 дни (29 април – 7 май) се водят тежки боеве. След раняването на поп Харитон и гибелта на неговия помощник Петър Пармаков, четата прави опит да пробие обсадата. Няколко групи въстаници успяват да се промъкнат, но впоследствие повечето от тях, между които и Бачо Киро, са заловени.

     Подобна е съдбата и на другите две чети, създадени в Първи окръг – четата на Цанко Дюстабанов (от около 200 души), която се сформира в Соколския манастир и тревненската чета, начело с Христо Патрев (от 120 души). Особено активно във въстанието се включва и населението на севлиевските села Батошево, Кравеник и Ново села. Навсякъде обаче властите използват редовна армия и това предопределя съдбата на народния бунт в целия търновски окръг.Във Втори окръг също не се стига до масово въстание. Още преди пристигането на “Кървавото писмо” в Сливен, турските власти арестуват по-изявените комитетски дейци в града, а на предварително уговорения ден – 3 май, от Сливен се събират едва 10 въстанника. Тогава Иларион Драгостинов и Георги Обретенов се присъединяват към сформираната от Стоил войвода чета, наброяващо около 70 души. След няколкодневен поход, сражавайки се срещу преследващите я турски части, четата е разбита. Апостолите на Врачански окръг научават за преждевременното избухване на въстанието едва на 24 април. Въпреки това те решават да изчакат предварително избраната дата – 11 май 1876 г. Пристигналата допълнително обаче във Враца войска ръзколебава Стоян Заимов и местния комитет. В крайна сметка се решава да се изчака пристигането на Ботевата чета, която трябва да се насочи към Враца. На 18 май сигналът за начало на въстанието в града е даден, но събралите се съзаклятници бързо се разпръсват.

          Епилогът на Априлското въстание през 1876 г. е отбелязан  с преминаването в България на четата на Христо Ботев.   В началото на месец май подготовката на четата приключва.  Тя наброява около 205 души. Неин знаменосец е Никола Симов (Куруто), а военен комендант – Никола Войновски. В изпълнение на предварително изработения план четниците са разпределени на няколко групи из големите дунавски пристанища. На 16 май те се качват на австрийския пътнически кораб “Радецки” и на 17 май, когато корабът се доближава до с. Козлодуй, четниците се въоръжават и принуждават капитана да спре до българския бряг, за да могат да слязат. Ботев изпраща телеграми до западноевропейските вестници “Journal de Geneve” и “La Republique Francasse”, в които изразява увереност, че европейският свят ще протегне “приятелска ръка” към българите. От Козлодуй започва безсмъртният поход на Ботевата чета. След първите първите сблъсъци с черкези и башибозуци при с. Баница и Милин камък на 18 май, четата се насочва към Врачанския Балкан. Противно на очакваната помощ от врачанските апостоли, към четата се присъединяват само двама души. На 20 май, при неизяснени обстоятелства, Христо Ботев пада убит край връх Вола в местността Йолковица. Гибелта му всява смут сред въстаниците. През следващите дни четата се разделя на няколко по-малки групи, всяка от които трябва да се придвижва към Троянския Балкан или Тракия, но изморените и обезсърчени въстаници са лесно разпръснати и впоследствие или изловени, или избити от преследващите ги башибозуци. Само десетина души от тях успяват да се спасят, емигрирайки във Влашко.

      Причините за неуспеха на Априлското въстание от 1876 г. са много. Обективно погледнато, силите на българските въстаници са неравностойни на огромния военен потенциал на Високата порта. Но не в малка степен, неуспехът на Априлското въстание се дължи и на недостатъчната подготовка на българското население, на краткотрайната подготовка на въстанието, на липсата на оръжие, на лошата координация в действията на отделните революционни области и комитети, на многото предателства, които съпътстват въстанието още от самото му избухване. Обиширни райони от българските земи като Добруджа, Македония, Софийско остават извън обсега на дейност на гюргевските апостоли. Въпреки последователната пропаганда, значителни групи от тогавашното българско общество остават пасивни. От политическа гледна точка обаче въстанието постига своята главна цел – да привлече вниманието на Великите сили към българския въпрос и да ги принуди да се намесят за неговото разрешаване. Като връхна точка в развитието на българското националноосвободително движение през Възраждането, Априлското въстание показва не само жертвоготовността на българите да воюват с оръжие в ръка за своята свобода. Въстанието демонстрира политическата зрялост на българското възрожденско общество и неговата ясна воля за самостоятелно развитие.

     Героизмът и саможертвата на българския народ, както и изключителната жестокост, с която Априлското въстание е смазано, предизвикват широк международен отзвук. Чуждите дипломати и журналисти, които от близо следят кървавите събития в България, подробно запознават своите правителства с истината за положението на страдащите българи. В най-четените европейски вестници са публикувани над 3 хиляди статии в подкрепа на българската кауза. Материалите на международната анкетна комисия намират особено силен отзвук във Великобритания, където впечатленията на Дж. Макгахан се появяват на страниците на в. “Дейли Нюз”. В кампанията срещу Портата се включват Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд и др. известни английски политици и общественици. И във Франция редица изтъкнати публицисти като Виктор Юго отпечатват множество материали в защита на пострадалото българско население. Задълбочаващата се Източна криза предизвиква бурни дебати и в германския Райхстаг. В една своя реч Бисмарк заявява, че Турция не може да има повече място в Европа. Най-голям отзвук обаче Априлското въстание има в Русия, където славянските комитети разгръщат изключително широка кампания срещу турските зверства. За промяна на положението на българите издигат глас Л. Толостой, Ф. Достоевски, Д. Менделеев, В. Григориевич, Тургенев, Верешгатин и много др. известни и влиятелни учени, писатели, художници, общественици.