Вапцаров - Човекът на новото време

Вапцаров - Човекът на новото време

Никола Вапцаров е поет новатор, главно заради концепцията за човека, която той предлага в своя дискурс. Новаторският му стил изисква и ново стихосложение, което именно скъсява дистанцията между поета и читетеля и прави творбите му лесно достъпни за широк кръг от читатали.
Времето през, което твори Вапцаров, е време на машините. Машината се е превърнала в ежедневие и затова присъства в почти всяко негово стихотворение. Те (машините) са разгледани в три аспекта.
В първият машината или образът на машината се явява в буквалното си значение - в индустриално-техническия си смисъл и функция, в разнообразие от видове и разновидности. “Завод”, “Писмо”, “Песен за родината” в тези стихотворения машината е просто един нитериор. Машините създават своя обстановка - “плющят каиши”, “трансмисии скриптят”, навсякъде е “шум и трясък на машини”, те са един своеобразен декор. Машината не е символ, а още по-малко мит, а просто една реалност, която създава усещането за реалния свят.

Но това е само една страна, един аспект от изображението на машината. Тъй като моторът (машината) се е превърнал в част от трудовото ежедневие на работникът, авторът я описва и като своеобразен другар на човека. В стихотворението “Спомен” моторът става свидетел на драмата на болния работник, който кашля лошо. Смъртта на младежа се “преживява болезнено” от моторът, който започва да хърка подозрително, докато най-сетне спира - “не знам защо, но може би защото другия умре”. Същият похват е използван и в творбата “Ботев” - кризата и творческата мъка на лирическия герой са подчертани от поведението на моторите.
Във Вапцаровия художествен текст думата машина с всичките й производни се привежда под знаменателя на едно широкообхватно обобщение за човешкия прогрес.
Този трети аспект се вижда най-отчетливо в стихотворението “Епоха” - “машини, стомана, машини и масло и нафта и смрад”. В този случай машината по-скоро е символ, отколкото реалност. В творби като “Пушкин”, “Сън”, “Епоха”, “Двубой”, “Кино” и особено “Ще строим завод” изображението на машините е надминало границите на реалното, за да се извиси до символ на един по-справедлив свят. “Романтиката е сега в моторите” и именно те чертаят прогреса, но авторът си дава сметка, че и те (машините) са плод на човешките умения и знания - “Моторът, който пее горе, е труд на моите ръце. А тази песен на мотора е кръв от моето сърце”.
Един от основните Вапцарови принципе е този на противопоставянето, сблъсъка, противостоенето. Затова стихосбираката “Моторни песни” е изградена върху конфликта между действителността, която заобикаля героя и очакваното по-хубаво от песен бъдеще. Сблъсъкът е неизбежен, защото сивият мрачен живот, обезличаващ човека и ограбващ всичките му радости е пълна противоположност на бъдещия прекрасен, по хубав от пролетен ден живот. Героят е в гранична ситуация, той трябва да избире или да се примири с настоящия живот или да се бори с него и дори да умре. Типичен пример за такава ситуация е стихотворението “Двубой”. В него лирическият герой за пореден път се бори с този “разкапан, озлобен живот”. В този финален двубой човекът разполага с ново оръжие - вярата, като духовно понятие, което е опора на човешкото същество. Концепцията, която предлага Вапцаров, е оптимистична, в нея човекът има алтернатива, появява се цел, за която да се бори и дори да умре. В стихотворението “Песен за човека” основният мотив е метаморфозата на убиецът “попаднал на хора и станал човек”. Чрез този мотив авторът е визирал реабилитацията на човека чрез идеята за прозрението, познанието, “проглеждането”. До сега героят е бил сляп, но в един момент той проглежда и осъзнава истината за себе си и своята съдба. Метаморфозата на героя го приобщава към другите - “Загазил си здравата, брат” - войникът вече чувства героя не като убиец, а като човек, като брат. Героят получава признание и от вечното и непреходното - звездите - “Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: Браво човек!”. По този начин човекът се осъществява като светло, достойно същество.
Прозрението на героите е плод на тяхната жажда за познание. При Вапцаров очите са духовният център на човека, а животът е свръхценност. Героят държи очите си отворени, жадни за светлина и познание. Очите присъстват в почти всяко Вапцарово стихотворение, в тях обикновено “жар гори”, очите търсят, пеят, молят. Чрез тях героят не само възприема света, но и се обогатява духовно, именно това е доказателството, че очите са “огледало на душата”. “Огледалото” на Вапцаровия герой отразява вярата в утрешния ден и не толкова надежда, че животът ще бъде “по-хубав от песен”, а по-скоро една увереност в щастливото бъдеще.
В концепцията за човека, предлагана от Вапцаров, идеята за смъртта е претърпяла известни промени. Героят вече се чувства мотивиран да се пожертва и не го е страх от смъртта. Човекът е готов за саможертва в името на борбата и за него това ще е “смърт щастлива”. Смъртта не е просто край на един живот, а средство за постигане на новия живот. Идеята на Вапцаров чрез смърт към нов, по-хубав живот напомня за Апокалипсиса. Поетът приема смъртта като преход към вечния живот - “житеното зърно трябва да умре, за да възкръсне”. При визирането на тази своя идея авторът е използвал библейски мотиви - възкръсване, прераждане.
Поезията на Вапцаров, в цялото си богатство носи идеята за обвързаността на историческите епохи, на човешките съдби от различните времена и в нея са намерили отражение занчителни идеи за човешкото съществуване. Вапцаровото творчество може да привлече неограничен кръг читатели, защото в него са намерили отражение общочовешки, а не политически, буржоазни и др. подобни въпроси.