НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ

В стремежа си да укрепи влиянието на Франция в Османската империя, през 1850 г. император Наполен III поисква от Високата порта да му даде правото да покровителства Светите места в Палестина. Русия възприема френската инициатива като враждебна за православието и затова остро протестира пред Портата. Ултимативните искания на Петербург обаче са отхвърлени. През лятото на 1853 г. руските войски окупират Влашко и Молдова, а през октомри същата година Османската империя обявява война на Русия.  Още при първите симптоми за усложняване на руско-турските отношения политическата активност на възрожденските българи видимо се засилва. С прошение с дата 1 май 1853 г. цариградските българи поставят през специалния руски пратеник Александър Меншиков въпроса за предоставяне на автономен статут на българите по примера на Сърбия, Влашко и Молдова. Сред подписалите тази молба са Гаврил Моравенов, Никола Тъпчилещов, Георги Раковски и др.

     По същото време по-радикално настоените българи под ръководството на Георги Раковски създават нелегална организация под името “Тайно общество”. Тя си поставя за цел да подготви народа за въстание в случай на евентуално руско настъпление на юг от р. Дунав. Клонове на “Тайното общество” са създадени в Цариград, Шумен, Русе, Свищов, Видин, Враца. Изворовата информация относно “Тайното общество” е оскъдна, но е безспорно, че инициативата на Раковски е първият сериозен опит след Велчовата завера от 1835 г. за създаване на нелегална структура по българските земи.

     По-късно по инициатива на влиятелните търговци Христо Мустаков, Христо и Евлоги Георгиеви, Михаил Кефелов и др., в Букурещ е създадена политическа формация под името “Епитропия”. През март 1854 г. “Епитропията” се преобразува в седемчленен комитет, назован “Средоточно попечетилство”. Основните цели на този комитет са набиране на доброволци, които да се включат в действащата на Балканите руска войска и материално подпомагане на страдащото в българските земи население.    

Междувременно българската емиграция в Южна Русия също създава своя политическа организация под името “Одеско българско настоятелство” (ОБН). Това става през февруари 1854 г. с участието на одески българи като Никола Палаузов, Стефан Тошкович, Николай Тошков, Константин Палаузов и др.ОБН помага на “Средоточното попечителство” в сформирането на доброволческите отряди.

     През март 1854 г. руските войски действително извършват десант на юг от р. Дунав. Събраните български доброволци се включват във военните действия. Намесата на Англия и Франция във войната обаче принуждава Русия да се откаже от подготвяното настъпление. Главните сражения се преместват в района на Крим, а българските отряди са разпуснати. Кримската война завършва с Парижкия мирен договор от март 1856 г. Според него Русия изгубва южна Бесарабия и контрола над Дунавската делта. Покровителството над християнското население в Османската империя се поема от всички велики сили. Русия е лишена от правото да поддържа военнен флот в Черно море. С отделен договор от април 1856 г. Англия, Франция и Австрия гарантират целостта на Османската империя. Българският политически въпрос не фигурира в тези договорености.

     Именно в стремежа си да напомнят на европейския свят за съдбата на българския народ, българите организират две нови въоръжени акции. През май 1856 г. под ръководството на Иван Кулин и Димитър Петрович, населението в района на Раковица и Белоградчик се вдига на въстание, което обаче е бързо потушено. Неуспех претърпява и опитът за въстание на Никола Филиповски (дядо Никола) в Търновско и Габровско през лятото на 1856 г. На уречения ден се явяват едва 13 въстаници. Скоро след това Никола Филиповски е заловен от турските власти и убит.

     При това състояние на международната обстановка, политическият спектър на възрожденското българско общество се разделя на две основни групи – конформисти и радикали (наричани тогава “млади” и “стари”). Най-общо казано “старите” защитават по-умерените форми на борба срещу Портата, открито се съобразяват с политиката на Русия, проявяват недоверие към въоръжените акции. “Младите” са за решителни въоръжени действия срещу Империята. Към първите се причисляват Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, а към вторите – съмишлениците на Раковски и ТБЦК.

          Г. Раковски (с истинско име Стойко Събев) е роден през април 1821 г. в Котел. Учи в родния си град, след това в Карлово и при Райно Попович, а след това в гръцко училище в Цариград. През 1841 г. Раковски заминава за Браила, където организира Втория Браилски бунт (1842 г.). Осъден на смърт, той успява да се спаси благодарение на гръцкия си паспорт. Емигрира във Франция, където прекарва около две години. Раковски се завръща в Котел, но там е наклеветен на турските власти и заедно с баща си е затворен в Цариградския затвор. Излиза чак през 1847 г. и решава да остане в столичния град. Тук Раковски се занимава с търговия, работи като адвокат и се включва активно в живота на цариградската българка община.

     През 1853 г. Раковски започва да изгражда споменатите Тайни общества. Той е разкрит и е арестуван от турските власти, но успява да избяга. През лятото на 1854 г. сформира малка чета, с която действа в Котленския балкан. Поради неблагоприятния развой на Кримската война за Русия, Раковски напуска четата и емигрира – първоначално във Влашко, а през 1856 г. в Нови Сад, Австрия. Там, в редакцията на сръбския патриот Данило Медакович, той издава своя първи печатен труд – “Предвестник горскаго пътника”. През 1857 г. Раковски започва да издава своя първи вестник “Българска дневница”. В Нови Сад той завършва и своята поема “Горски пътник”, отличаваща се с националноромантичен патос.

     На страниците на “Българска дневница” Раковски разгръща активна пропаганда относно българо-гръцкия църковен спор и българския политически въпрос. Австрийските власти обаче издават нареждане за спиране на вестника поради неговата антитурска насоченост. Раковски е изгонен от пределите на Австрия.

     През 1858 г. Раковски се появява в Одеса, където се отдава на книжовни и научни занимания. Тук публикува своя известен “Показалец”, различни исторически епиграфии и фолклорни материали. През 1858 г. Раковски изработва и своя първи цялостен план за освобождението на България – т. нар. Одески план. Основният замисъл на Раковски е организирането на всенародно въстание, ръководено от един център, наречен “Тайна канцелария”. За да се гарантира успехът на въстанието, то трябва да се осъществи съгласувано с освободителните борби на другите балкански народи и да получи подкрепата на Франция и Русия. Въстанието трябва да избухне едновременно в цялата страна, като предварително е осигурено внасянето на необходимото оръжие.

     Междувременно положението на Балканите се променя. Отношенията между Турция и Сърбия се изострят. Белград пристъпва към подготовка за война. Раковски преценява този момент за благоприятен за реализиране на идеите си и през 1860 г. се премества в Белград. Тук той веднага получава разрешение за издаване на български вестник и през септември 1860 г. отпечатва първия брой на “Дунавски лебед”. Този вестник се явява по същество първият революционен български вестник. Част от материалите се печатат и на френски език, като по този начин Раковски се стреми да запознае европейската общественост с освободителните стремления на българите.

През 1861 г. изготвя нов план за освобождение на България, известен в историографията като “Белградски” или “Втори план”. Като цяло той се явява една конкретизация на “Одеския” план. Според него всенародното въстание трябва да бъде съгласувано с действията на Сърбия срещу Турция. Ръководният център е наречен “Привременно правителство”. За разлика от Одеския план се предвижда на сръбска територия да се сформира български отряд (легия), който да се прехвърли на българска територия и със специална прокламация ще даде знак на населението за въстание. Според Раковски, докато легията достигне до Търново броят на въстанниците българи щял да бъде над 15 хиляди, а до Черно море – над половин милион. През 1862 г. Раковски изработва и устав на Привременното правителство.

     След като планът е изготвен Раковски издейства разрешение от сръбските власти за организане на легията на сръбска територия. През пролетта на 1862 г. той отправя призив до всички български младежи да се включат в нея. В Белград се събират около 600 души, между които Иван Касабов, Илю Войвода, Христо Македонски, Стехан Караджа, Васил Левски, Иван Къртовски и др. За осигуряването на легията активно се включва емиграцията от Влашко и Виена. Във вътрешността на страната са изпратени Иван Панов и х. Ставри Койнов.

     През юни 1862 г. в Белград възниква сериозен инцидент между турския гарнизон и сръбски младежи. Той прераства в истински военен сблъсък, в който активно се включва българската легия. Западноевропейската дипломация обаче се намесва и противоречията между Цариград и Белград са временно приглушени. При тази обстановка сръбските власти принуждават Раковски да разпусне легията си. Междувременно Иван Панов е арестуван, а организираната от Ставри Койнов чета от 70 души в района на Търновско и Габровско е разпръсната от турските войски.

     Въпреки неуспеха на Първата българска легия, Раковски продължава да счита, че срещу Османската империя балканските народи трябва да се борят заедно. През 1863 г. той е натоварен от сръбското провителство да подготви сближаването между Гърция, Сърбия и Черна гора в една антиосманска коалиция. Задкулистните замисли на трите държави обаче разочароват Раковски (в Атина той научава за сръбско-гръцките планове за подялба на Тракия и Македония). През семпеври 1863 г. той се установява във Влашко.

     По време на престоя му в Букурещ у Раковски все по-ясно се формира убеждението, че българите не трябва да разчитат на чужда помощ, а единствено на собствените си сили. Това схващане намира пълен израз в Третия, последен план на Раковски за освобождение на България. Планът е изготвен в края на 1866 г., но върху него е отбелязана датата 1 януари 1867 г. В този план, именуван “Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето”, Раковски отново предвижда освобождението на България да се постигне чрез всенародно въстание, но този път залага изцяло на възможностите на самите българи. Привременният закон предвижда да се създаде върховно началство, чиято цел е да организира единна четническа армия, състояща се от отделни чети, подчинени на общ закон. По даден от върховното началство сигнал всички чети трябва да се прехвърлят в българските земи и да вдигнат народа на въстание. Преди това обаче в стараната трябва да се изпратят хора, които да извършат необходимата подготовка на населението. Привременният закон регламентира всички въпроси по организацията и йерархическата система в четническата армия. Цялостното ръководство на въстанието щяло да се осъществява от Върховното началство и главния войвода, който също е негов член. Всичко това дава основание да се приеме, че Третият план на Раковски се явява фактически най-завършената обосновка на четническата тактика в българското националноосвободително движение.

     Документалните свидетелства за последната година от живота на Раковски са оскъдни, но вероятно в началото на 1867 г. Върховното началство започва да функционира. Предполага се, че в него освен Раковски участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Христо Македонски, Стефан Караджа. Липсата на средства обаче възпрепятства създаването на четническа армия. През пролетта на 1867 г. П. Хитов (1830-1918) и Ф. Тотю (1830-1907) влизат в контакт с Добродетелната дружина (ДД). Тя им предоставя нужните средства за организирането на две чети. Замисълът на ДД предвижда четите да не предприемат никакви мащабни действия, а само да демонстрита готовността на българите за борба. Съществуват обаче свидетелства, че истинските намерения на двамата войводи са, след като се прехвърлят в България, да започнат да реализират плана на Раковски.

     Така на 17 май 1867 г. четата на Ф. Тотю (от около 30 души) преминава р. Дунав при Свищов, но при с. Върбовка, Севливско е разбита. Ф. Тотю с няколко оцелели четници се съединява с четата на П. Хитов (от около 35 души, преминала българските земи на 28 април 1867 г. в района на Тутракан). След тримесечен поход по Стара планина двамата войводи достигат до Сърбия, където четата е разпусната. Междувременно Раковски се разболява от туберколоза и на 9 октомври 1867 г. умира.

     Георги Раковски посвещава живот си на идеята за освобождение на България. Той е създателят и първият идеолог на организираното нционалноосвободително движение. Четническата му тактика е популярна и успешна за времето си . Раковски пръв от възрожденските ни дейци осъзнава връзката на българския политически въпрос с глобалния Източен въпрос. Той се изявява и като голям политик, тъй като ясно разбира, че интересите на българите не съвпадат с тези на Гърция, Сърбия, Русия, Западна Европа. Идеите на Раковски са базата, на която в края на 60-те и началото на 70-те години на ХIХ в. стъпва осъществяването на българската национална революция.

     През 1862 г. Средоточното попечителство се преименува в Добродетелна дружина. По това време по-видни членове на ДД са Христо и Евлоги Георгиеви, Панарет Рашев, Петър Протич, Михаил Колони, Маринчо Бенли и др. като цяло в дейността си ДД следва руската позиция по българския въпрос и се обявава решително против революционното движение. Към средата на 60-те години на ХIХ в. ДД в резултат на променената междунаровдна обстановка отново започва да води активна политическа дейност.

     През 1866 г. в Букурещ е извършен преврат срещу княз Куза, който има антитурска насоченост. През 1866 г. започва и поредното гръцко въстание на о. Крит. Това усложнява положението на Османската империя. През 1866 г. избухва австро-пруската война, която позволява на Бисмарк да превърне Германия в нова велика сила и така да разруши наложения от Парижкия мирен договор баланс на европейските сили. Това дава възможност на Русия да предприеме стъпки за възстановяване на позициите си на Балканите, изгубени след Кримската война.

     По инициатива на руския посланик в Цариград Николай Игнатиев (1864-1877) Русия решава да подкрепи създаването на голяма югославянска държава, в която българи и сърби да се обединят под скиптъра на сръбския княз. Проектът предвижда с материалната помощ на Русия Сърбия да обяви война на Турция, а в българските земи да се вдигне въстание.

     ДД подкрепя замисъла на ген. Игнатиев и през януари 1867 г. предоставя на сръбското правителство специална “Програма” по тази идея. Одеското настоятелство също подкрепя този проект. Именно във връзка с руската инициатива през 1867 г. ДД организира преминаването на Панайот Хитов и Филип Тотю в българските земи, които да демонострират готовността на българите за въстание. През есента на 1867 г. в Белград се създава т. нар. Втора българска легия, в която да се подготвят военните ръководители на бъдещото въстание. По-късно обаче Сърбия и Русия се отказват от замисъла си и Втората българска легия е разформирована.

     През януари 1869 г. ДД става инициатор на идеята на създаване на дуалистична българо-турска монархия. Мощен идеен катализатор на тази инициатива е създаването на Австро-Унгария през 1867 г. Идеята на ДД е лансирана посредством “Мемоар” за Парижката конференция по критския въпрос. “Замисълът на българските нотабили” не намира подкрепа сред великите сили. Същевременно ДД е подложен на бурни критики за този “Мемоар” от страна на революционната емиграция. Фактически до събитията около Априлското въстание от 1876 г. ДД остава изолирана от политическия живот на българите.

     По-различна е съдбата на ОБН, което не прекратява контактите си с революционната емиграция във Влашко. ОБН подкрепя повече акции на “младите”. Особено дейни в това отношение са Николай Тошков и Василий Рашев. Васил Левски нарича ОБН “нашият комитет в Одеса”.

     През март 1866 г. във Влашко възниква още една емигрантска политическа организация – Таен български революционен комитет (ТБЦК). Александър Бурмов определя ТБЦК като буржоазнолибералното крило на българското освободително движение. ТБЦК приема и революцията, и комбинациите с балканските народи и Турция за възможни пътища за освобождението на България. Създаването му е свързано пряко с преврата срещу княз Куза и нарастналото напрежение между Влашко и Турция. Новото румънско правителство търси съюзници сред българите и ги намира в лицето на Иван Касабов (1837-1911), Димитър Диамандиев, Хараламби Сяров и др. Така през пролетта на 1866 г. се стига до идеята да се подпише “свещена коалиция между румънците и българите”. Идеята на този документ е да се осигури сътрудничество между двата народа срещу общия враг – Високата порта. Според него ТБЦК трябва с материалната помощ на Букурещ да подготви въстание в българските земи, което да е съглаувано с действията на всички балкански народи.

     Скоро след това са изготвени програма и устав на ТБЦК, а подразделения на комитета са създадени в Гюргево, Браила, Русе, Свищов, Шумен, Търново. През лятото на 1867 г. обаче отношенията между Влашко и Турция се стабилизират и ТБЦК трябва да продължи дейността си без румънска помощ. Първата самостоятелна изява на ТБЦК датира от края на 1866 г., когато по инициатива на Пандели Кисимов е отпечатана брошурата “България пред Европа”. През 1867 г. е изготвен “Мемоар” до Портата, в който се предлага създаването на дуалистична българо-турска държава. Междувременно ТБЦК започва да издава в. “Народност”, който разгръща активна революционна пропаганда.

     Вътрешните разногласия обаче, както и липсата на средства, водят до разпадането на ТБЦК. По-активните му членове начело с Иван Касабов създават нова формация под името “Българско общество”. То поддържа връзка с малцинствената организация “Млада Европа”. По нейно подобие се формира идеен кръг “Млада България”, в който влизат повечето от членовете на “Българското общество”.

     През пролетта на 1868 г., когато участниците във Втората българска легия започват недоволни да напускат Белград, “Българското общество” става инициатор за изпращане на чета в българия. Ръководството на четата е поверено на Хаджи Димитър (1840-1868) и Стефан Караджа (1840-1868). Иван Касабов изготвя “Прокламация до българския народ”, в която го призовава да подкрепи четата. Той изработва и два други документа, имащи за цел да привлекат вниманието на великите сили към съдбата на българите.

     На 6 юли 1868 г. около 130 четници се прехвърлят на българския бряг близо до устието на р. Янтра и се насочват към Балкана. Те започват да разпространяват “Прокламацията” на Иван Касабов. Турските власти обаче вземат изключителни мерки срещу четата. Последват тежки сражения при с. Караисен и с. Вишовград и при Канлъдере, където Стефан Караджа е смъртно ранен. Оцелелите четници на 18 юли са обкръжени под връх Бузлуджа. Загиват почти всички, включително и Хаджи Димитър.

     Неуспехите от 867-1868 г. и героичната гибел на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа пораждат сериозна организационна и идейнополитическа криза в българското националноосвободително движение. В края на 60-те години на ХIХ в. емиграцията остава без ефективен ръководен център. ТБЦК се саморазпада. Добродетелната дружина се дискредитирала с проекта с проекта си за дуалистична българо-турска монархия. Одеското настоятелство е принудено да се съобразява с политиката на Русия. Неудачни се оказват и опитите за сътрудничество със Сърбия или с Румъния. Идейното противоборство в средите на емиграцията се засилва. Все по-осезаемо се чувства липсата и на единна тактическа платформа. Осъзнаването и постепенното преодоляване на всички тези слабости и недостатъци подтикват революционно настроената българска емиграция да изведе освободителното дело на един нов, още по-висок етап, чието начало се свързва с имената на Любен Каравелов и Васил Левски.